Да мина през контролираните от мориските планини и да отплавам с мюсюлманите? Мисълта ми се струваше невъзможна. И все пак всичко, което ми беше казал Ернандо, звучеше логично, а и щом аз намирах идеята за невъзможна, същото би важало и за кралските войници.
— Може и това да е пътят ми към дома — казах колебливо. — Ако наистина предстои мир, както твърдиш. Дон Хуан спомена нещо за твоето предложение за мир. — Нарочно избегнах думата „капитулация“, Ернандо ел Абаки ми се струваше горд мъж. — Каза, че ще си имаш проблеми, когато кажеш на Абен Абу за него. Спомена нещо за подправени писма.
— Подправени писма? И какво още каза?
— Не много. Изглежда някакъв преводач изпраща подправени писма, в които ви се нарежда да се предадете. — Нямах желание да казвам повече. Въпреки всичко не исках да провалям плановете на Хуан. Само да предупредя Ернандо за риска за самия него.
— Объркваш ме, жено. Много от нас, командирите, които избрахме мира, сме получавали и изпращали писма помежду си и до Абен Абу. Ако врагът е изменил думите ни…
Ернандо се замисли. Оставих го да се взира в огъня, без да му преча.
Ернандо ел Абаки беше добре сложен мъж на средна възраст, а дългата му роба изглеждаше скъпа и удобна. Ако не бяха белезите и раните му, човек никога не би предположил, че е воин — приличаше по-скоро на държавник. Но лицето му беше белязано от дълга резка, а на лявата му ръка липсваха два пръста. Изглежда ги беше изгубил от един удар.
Той проследи погледа ми и се досети какво си мисля.
— Да, много битки съм водил — каза. — Бяхме един срещу петима, когато загубих пръстите си. Но за сметка на това и петимата загубиха живота си. Сега за утре сутрин — макар че това, което ми преразказа от думите на дон Хуан, ме изненадва, не виждам причина да не продължа по план. Трябва да кажа на Абен Абу какво съм се разбрал с дон Хуан. И независимо колко далече е мирът, ти ще си в безопасност с мен. Затова мисля, че трябва да се придържаме към плана. Утре сутрин навлизаме в планината.
Следвахме реката Синил[11], бяхме тръгнали с първите лъчи на слънцето. Реката извираше от планинската верига Сиера Невада — най-северната част от масива Алпухара.
— Движим се на юг западно от Сиера Невада — каза Ернандо. — Когато подминем най-високия връх и слезем по южния склон, тогава започва пътят ни към пещерите.
— Но там няма ли да сме твърде близо до армията на дон Хуан? Пещерите отдавна са под наблюдение, поне доколкото знам аз.
— Не, не. — Ернандо се позасмя. — Християните от край време живеят уреден, лек живот и затова не разбират нищо от пещери. Армията на дон Хуан е далече от лагера на Абен Абу и макар че войниците палят зрелищни огньове и току опушват по някоя пещера, почти винаги уцелват грешното място. Не, по-скоро бих се опасявал от среща с монфиерите.
— Монфиерите?
— Мориски, които от поколения живеят в планините, за да могат свободно да изповядват старата си вяра. Аллах керим![12] Те вече са страшна работа. Първо, познават пещерите като петте си пръста. И изобщо не им трябва мир с християните.
Продължихме напред в мълчание. Слънцето се вдигна и огря върховете вляво от нас. По някои от тях все още имаше сняг. Ернандо ми посочи връх Велета — бил един от най-високите и снегът там се задържал почти през цялата година.
— Ние за щастие няма да го изкачваме. Когато заобиколим планината и излезем на южните й склонове, ще тръгнем на север към селцето Орхива, което дон Хуан превзе, а от там — в тайния пролом. Ако поддържаме добро темпо, по залез ще сме там.
— И в лагера на Абен Абу ще има турци, с които бих могла да пътувам към Франция?
— Да. Когато тръгнах към Гранада, Улудж Кара Бей още беше там. Корабът му е закотвен в Адра, но е готов за отплаване всеки момент. Аз бих заложил на него. Избухлив е и алчен, признавам, но поне се държи прилично за разлика от мнозина от събратята ни по вяра от далечните земи — те са същински маймуни. Една пълна кесия лесно ще го убеди.
Денят ставаше все по-горещ, а околността на запад от Сиера Невада беше пуста и безплодна и аз се запитах за какво им е изобщо на хората да се избиват едни други точно заради това парче земя. Ако наистина искат да изселят мориските, когато всичко свърши, кой християнин би заел мястото им тук? Но когато най-сетне излязохме на южните склонове, всичко ми се изясни. Тук се стичаха водите от топенето на снеговете горе, така че склоновете бяха плодородни и избуяли, а на всяка крачка пресичахме бистри потоци.