Сега Ернандо ни поведе встрани от пътя, който водеше на юг, по малки пътечки, толкова гъсто обрасли, че ако не знае за тях, човек едва ли би ги забелязал. Придържахме се плътно към склоновете и по този начин избегнахме всички села по на юг.
Следобеда се натъкнахме на малка група монфиери. Изскочиха неочаквано от храсталаците от двете страни на пътеката, облечени в дълги черни роби, вдигнаха над главите си мечове и нададоха зловещи неразбираеми крясъци.
В последния момент Ернандо ме спря да не вадя шпагата си.
— Недей, това би било равносилно на смърт!
После им викна нещо на арабски. Изрева с дълбок мощен глас и те всичките застинаха.
Последва разгорещен разговор с много сочене към мен. Накрая монфиерите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили.
— Съвсем скоро Абен Абу ще научи, че пристигаме — каза Ернандо. — Те ще ни изпреварят. Помолих ги да му кажат и за теб. За да е подготвен. Това ще улесни нещата.
Когато влязохме в пролома, слънцето вече беше толкова ниско, че всичко тънеше в сенки и беше доста захладняло. Още малко, отговори Ернандо, когато го попитах скоро ли стигаме. Още малко напред и после нагоре, където планинската пътека ставаше съвсем камениста.
Конят ми се препъваше неспокоен по планинските пътеки, които бяха съвсем тесни, стръмни и целите в камъни.
Слънцето почти беше залязло, когато Ернандо каза, че трябва да слезем от конете и да продължим пеша. Така изминахме последната част от пътя към планинския лагер на водача на въстаниците Абен Абу.
Никога не бях виждала такова безредно и враждебно настроение като в лагера на Абен Абу. При пристигането ни срещу нас в бяг се спуснаха няколко воини, всички се надвикваха, няколко души задърпаха Ернандо, заровичкаха в дисагите ми, а на мен ми се щеше да бях научила поне малко арабски, така че поне да разбирам каква е причината за тази трескавост. Реших веднага щом ми се удаде възможност, да почна да уча езика от „Opus Majus“.
— Само запази спокойствие — каза Ернандо, когато забеляза, че съм на път да пропъдя любопитните с камата или шпагата си. Все още носех и двете си оръжия.
Беше почти тъмно, тук-там върху каменистата земя пред входовете на пещерите бяха запалени огньове, а мориските наоколо бяха стотици и всичките — въоръжени.
— Защо са толкова развълнувани? — попитах Ернандо.
— Чули са, че съм сключил примирие с дон Хуан. Някои ме наричат предател, други се радват. Абен Абу иска веднага да ме види. Ти ще изчакаш тук. Казах им, че не си ни враг, и няма да те закачат. Само не вади оръжие и не показвай страх.
Ернандо влезе в една от пещерите заедно с група мъже.
Планът ми да пътувам през масива Алпухара почна да ми се струва все по-неприемлив. В кръг около мен стояха мориски, които си говореха и сочеха шпагата ми. Опитах се да се държа спокойно, но те изглеждаха наистина плашещи и пристъпваха все по-близо. Изгледах ги мръсно, при което един от тях се ухили. Останахме така известно време, а безпокойството ми растеше.
Това, което се случи в следващия момент, е едно от най-ужасяващите неща, които съм преживявала. А се случи така неочаквано и внезапно, че свърши още преди да осъзная собствения си страх.
От пещерата излезе голяма група мъже, които влачеха след себе си Ернандо ел Абаки. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а зад групата крачеше пищно облечен достолепен мъж, за когото се досетих, че е Абен Абу.
— Подвели са ме! — викна ми Ернандо. — Писмото от Абен Абу наистина е било подправено… Не е трябвало да влизам в преговори! Той не е искал да се предава!
Издърпаха го край един от огньовете до един голям пън и го натиснаха да коленичи. Абен Абу, който държеше в ръка най-големия меч, който съм виждала в живота си, застана до него.
После вдигна меча. И без допълнителни колебания, докато Ернандо умолително викаше нещо на арабски, стовари меча си върху шията му.
При първия удар главата на Ернандо не се отдели напълно от тялото. Абен Абу отново вдигна меча и този път я отсече. Тя се търкулна на земята, Абен Абу я вдигна за косите, за да я видят всички, а войниците избухнаха във възторжени викове. После той заплю Ернандо в лицето и хвърли главата в огъня.