Стоях вцепенена от ужас и мъка. Добронамереният Ернандо, така зверски посечен пред очите ми. Недалеч от мен на земята лежеше проснато обезглавеното му тяло и на мен ми причерня и чак стомахът ми се обърна.
Нямах време да затъвам по-дълбоко в страха си. Абен Абу изрева някаква заповед, безброй ръце ме стиснаха здраво, изтръгнаха шпагата и камата от пръстите ми, а миг по-късно вече лежах на каменистата земя с въжета около китките и глезените си.
41
Какво е съдбата? Наистина ли има нишки на живота, изпредени от по-висши сили, които определят в каква посока ще поеме съществуването ми? Правя избори, взимам решения, но въпреки всичко се случва неочакваното. Понякога всичко се оправя, друг път ме спохожда нещастие. Не, не мога да се разделя с мисълта, че сама направлявам живота си. Не вярвам в предопределението.
Дори в робството, където ми казват, че нямам право на свободен избор, дълбоко в себе си съм убедена, че всъщност единствено аз самата мога да избера пътя си. Всичко останало са просто външни събития, с които съм длъжна да се съобразявам.
Катастрофата се случи. Единственото, което не трябваше да става. Бях откъсната от детето си. Дали само една майка може да разбере как едно такова миниатюрно създание може да ти се струва най-важното на света? Нежната кожа, пухкавите ръчички, любопитния поглед и сладките усмивки, вече нищо не е по-важно от тях. Обичта изпълва живота с нов смисъл.
А от раздялата боли, сякаш са откъснали част от собственото ти тяло.
Сега живея само за това. За да се върна при Снежинка. Това е силата, която ме движи, това ме води през тежките, безнадеждни дни. Твърдата ми решителност е ненакърнена.
Докато лежах вързана за китките и глезените в лагера на враговете си, лишена от оръжията си, през главата ми не спираха да се въртят идеи как да се измъкна и да се прибера у дома при Мари Беатрис. Питах се как е малката ми дъщеричка, дали Габриел успява да се грижи достатъчно добре за нея, какво ще стане, ако пътуването им продължи по-дълго от очакваното?
Заставих се да се върна към настоящото си положение. Ако исках да се измъкна, трябваше да бъде наблюдателна и безстрашна.
Не изглеждаше да ме очаква същата съдба като на Ернандо ел Абаки. След като ме претърсиха внимателно и ми отнеха всичко ценно, ме оставиха да лежа на земята. Не ме пазеха стражи, но и не беше необходимо. Бях здраво вързана, насред мориския лагер, а около мен винаги имаше хора.
Говореха нещо. Не на мен. Мориските около огъня оживено обсъждаха нещо, а някои от тях сякаш спореха. Не разбирах и дума, но се досетих, че говорят за капитулацията, която Ернандо е договорил с дон Хуан. И си помислих, че Хуан е целил точно това — да всее колебание сред воините, поне някои да решат, че капитулацията наистина е най-доброто решение, и в крайна сметка да дезертират или пък да убедят Абен Абу.
Чувствах се глупава, осакатена от това, че не разбирам какво говорят, безпомощна както никога преди това, още повече, че лежах вързана и обезоръжена. Вдигнах поглед към звездите. Те бяха единственото познато нещо наоколо и сега почнах тихичко да изреждам имената им, ето ги близнаците Кастор и Полукс, Полукс е най-яркият…
Звездите нямаше да ме доведат доникъде, казах си ядосана сама на себе си. Трябваше да слушам разговорите на мориските. Да почна да уча по някоя и друга дума, да разбирам езика.
В един момент Абен Абу излезе от пещерата си. Този път с него вървеше един мъж, облечен различно от мориските — носеше висока червена шапка с пискюл, червен кафтан с широк пояс и сини панталони.
Абен Абу поговори с хората си край огъня. Аз слушах. После каза нещо на мъжа с червената шапка и ми се стори, че долавям думата „улудж“. Ернандо ми беше казал, че някакъв турчин на име Улудж Кара Бей е в лагера и скоро ще отплава за дома.
Абен Абу дойде до мен. Спря и ме погледна. После каза цял куп думи, които звучаха гневно, сякаш ми се кара, а после ме ритна, макар и не особено силно.
— Не съм испанска, французойка съм! — викнах аз в отговор на френски. — Не съм ви враг! — Макар и мориските в този лагер изглежда да не говореха испански, може би щяха да доловят, че френският ми е съвсем друг език.
И тогава богинята на съдбата допреде още от нишката на живота ми.
Защото се оказа, че Улудж Кара Бей говори френски. И моята съдба се преплете с неговата.
Той приближи до нас и ме заговори на френски.
— Жено, ти си облечена като воин — каза строго. — Те си мислят, че участваш във войната срещу тях и че си един от съзаклятниците на Ернандо в предателството.