— Това не е вярно. Казвам се Мадлен дьо Мондидие, французойка съм и самата аз бягам от испанските войници. Бягството и битките са много по-удобни с панталони и шпага. Кажете им да ме пуснат!
Улудж Кара Бей се засмя.
— Безстрашна си, изглежда, а това ми харесва, Мадлен ли си, каква си. А и ми се струва, че под цялата тази мръсотия, си хубава. Имаш късмета, че точно сега човек трябва да гледа много внимателно, за да види красотата ти. Иначе тези войници щяха да проявят съвсем друг интерес към теб и нямаше да си лежиш спокойно като най-обикновена военна плячка.
После се обърна към Абен Абу. Сочеше ме и говореше, а аз дочух името си и нещо, което ми заприлича на „Франция“.
Абен Абу ме погледна, размени няколко изречения с Улудж Кара Бей и накрая вдигна рамене. После двамата си стиснаха ръцете и Абен Абу се прибра.
— Освобождават ли ме? — попитах Улудж. — Къде отиде той?
— Трай си, жено. Свободна няма да си, вече си моя робиня и ще говориш само когато аз кажа. Абен Абу ми дължеше плячка и аз поисках теб и твоите вещи. В родината ми можеш да ми докараш много пари.
— Не — викнах възмутена. — Не може така. Трябва да се прибера при дъщеря си!
— Странно разсъждавате вие неверниците. Ще свикнеш. Тръгваме утре.
И Улудж ме остави вързана на земята, а аз го видях да влачи дисагите ми след себе си в една от пещерите. Така щяха да ме влачат и мен. Като вещ. В онази нощ най-сетне ме надви отчаянието.
С изгрева на слънцето на следващата сутрин Улудж дойде и ме вдигна. Изобщо не си чувствах ръцете, а и цялото тяло след безсънната нощ.
— Ей сега ще се измиеш — каза той, след като овърза въже около кръста ми. Другият му край закачи за седлото на коня си. После ме повлече към една по-малка група негови сънародници, които се бяха събрали, готови за тръгване — някои на кон, други пеша като мен — и скоро вече слизахме от планината през пролома, през който бяхме дошли с Ернандо.
По-нататъшното ми пътуване от Алпухара към пристанищния град Адра мина без особено драматични събития. Дори най-неприятната за мен случка всъщност беше незначителна — това, че ме пратиха да се измия в една река, докато всички ме гледаха. Мъжете се разсмяха, когато видяха смущението ми да сваля дрехите си. Иначе останалата част от пътя беше просто дълго, безкрайно дълго, еднообразно влачене, вързана за коня на Улудж.
Видяхме останали без дом мориски, които просеха по пътищата, видяхме болни и изпосталели жени и деца, и по всичко личеше, че войната наистина е свършила, че не са останали въстаници освен хората на Абен Абу горе в пещерите. Всички мориски градове се бяха предали. По същата причина Улудж избягваше и селата. Макар че испанците можеха само да се радват от оттеглянето на турските поддръжници на мориските, той не искаше да рискува сблъсъци.
През целия път мислех само как да избягам. Държах под око всяко движение на Улудж, но така и не ми се удаде възможност. Мисля, че Улудж ме подозираше, беше усетил съпротивата и решителността ми и затова също ме държеше под око.
Струваше ми се невъзможно да се случи наистина. По целия път към кораба не бях спряла да вярвам, че нищо няма да излезе от това. Че някак си ще се измъкна, че е изключено да отплавам към чужда страна и да бъда продадена в робство.
Но се случи. И наистина се озовах на кораба на Улудж.
Безплодни са разсъжденията дали робството при Улудж Кара Бей е най-лошото, което можеше да ми се случи. Трябва да се придържам към истината, независимо дали тя ми харесва или не.
А точно в момента истината е робство на кораб по море към далечни брегове.
Мисля за всичко, което се случи до момента. Насилникът, който искаше да ме убие, както и Кристобал успях да ги елиминирам. Любовта на Хуан я изгубих. Всичко това си беше моя собствена заслуга. Моята шпага отне живота на Кристобал, моите лъжи отблъснаха Хуан. По същия начин и съдбата ми занапред щеше да е мое собствено дело. Не трябваше да спирам да се боря. И никога да не се страхувам от истината.
Но действителността, о, действителността е много повече от това робство. Действителността е преди всичко тази плът и кръв, родена от собственото ми тяло. Живот от живота, детето, което дойде на света, най-големият дар. И си припомням онази нощ, когато крачех сред буковете и срещнах ангела — златистото създание, което ми обясни, че стремежът ми към истината ще даде плодове единствено, ако обичам тази истина повече от дъщеря си. За миг ме беше обзело колебание. Нима затова изгубих Мари Беатрис? После отхвърлих тази мисъл. Напротив, сега бях по-убедена от всякога, че любовта към знанието никога не може да засенчи любовта към детето ми. Кълна се с чисто сърце, кълна се в луната и тризъбеца — скъпа дъще, отново ще сме заедно.