Това веднага го накара да изтрезнее, седна на бюрото и като видя какво още има да прави, осъзна, че е невъзможно да свърши навреме. Проклетата нощ идеше, искаше сега да е в бара, да пие с приятели, на светлината на лампите. Взе кореспонденцията на Делакьор и излезе от офиса. Надяваше се Мистър Ейлейн да не разбере, че липсват две писма.
Същият онзи остър силен парфюм го следваше до стаята на Мистър Ейлейн. Мис Делакьор беше жена на средна възраст с еврейски произход. Беше му казано да бъде добър към нея и към парите й. Идваше често в офиса и седеше дълго. Сега седеше на стола срещу Мистър Ейлейн всред облак от парфюм, държеше дръжката на чадъра си и поклащаше голямото черно перо на шапката си. Мистър Ейлейн беше приближил стола си, за да може да я вижда. Мъжът сложи писмата на масата и се кимна в знак на уважение, но никой не го забеляза. Мистър Ейлейн потупа купчинката писма, размаха пръст към него и каза:
— Добре, можеш да си ходиш!
Мъжът се върна на бюрото на долния етаж. Загледа се в недовършената фраза: „В никакъв случай долуподписаният Бърнард Бодли би…“, замисли се, колко е странно, че последните три думи започват с една и съща буква. Главният започна да припира Мис Паркър, каза, че тя никога не си свършвала работата навреме. Заслуша се в пишещата машина за малко и после се зае със своята работа. Но в главата му беше мътилка, мислеше си за светлините и шума в кръчмата. Беше нощ за бой! Зае се с печатането, но когато часовникът удари пет имаше още 14 страници. Проклети да са! Не можеше да свърши навреме. Искаше му се да крещи, да удря по нещо. Ядоса се, че пише Бърнард Бърнард, вместо Бърнард Бъдли и трябва да скъса листа и да почне наново.
Беше достатъчно силен, за да очисти целия офис с една ръка. Тялото му крещеше да направи нещо, да изскочи навън, да пирува неспир! Всичката тази несправедливост го вбесяваше.
Дали можеше да попита тайно касиера за аванс? Не, касиера не беше добро момче, проклет да е, нямаше да му даде аванс… Знаеше къде ще намери момчетата — Леонард, О’Хейлоран и Нойзи Флин. Барометърът на чувствата сочеше точката на гнева.
Фантазията така го беше запленила, че той отговори едва на второто повикване. Мистър Ейлейн и Мис Делакьор седяха в ъгъла и всички останали чиновници се обърнаха в знак на възмущение към нещо. Мъжът скочи. Мистър Ейлейн почна да му чете конско, за това, че две писма липсвали. Мъжът отговори, че не знаел нищо за тях, че е направил достоверно копие. Конското продължи: било толкова грозно и грубо и… прииска му се да хвърли нещо по главата на джуджето пред него:
— Казах, че не знам нищо за никакви други две писма! — каза глупаво.
— Не знаеш нищо! Ама разбира се, че не знаеш! — каза Мистър Ейлейн. — Кажи ми, — добави той, сочейки към дамата. — за глупак ли ме взимаш? Мислиш ме за абсолютен идиот?
Мъжът прехвърли погледа си от лицето на дамата към голото теме на джуджето и после се върна обратно и преди да се събуди съвсем каза:
— Не мисля, сър, че това е правилният въпрос, сър.
Последва пауза, в която се чуваше само дишането на чиновниците. Всички бяха сащисани (авторът на шегата не по-малко от съседите си) и Мис Делакьор, решителна добра жена, се засмя. Мистър Ейлейн се изчерви като дива роза, а устните му потрепериха. Сви юмрука си пред лицето на мъжа, а ръката му трепереше като някаква електрическа машина:
— Ти, безпардонен грубиян! Хулиган! Имам малко работа с теб! Почакай и ще видиш ти! Ще ми се извиниш за грубостта си незабавно или ще те изхвърля от офиса с голи ръце! Казвам ти, ще те изхвърля!
Стоеше на вратата срещу офиса и се питаше дали касиерът ще дойде сам. Всички чиновници го подминаха и най-сетне се появи касиерът с главният. Нямаше смисъл да се говори с него, когато беше с главния. Мъжът усети, че е в достатъчно лоша позиция. Искаше да се извини на Мистър Ейлейн, но знаеше какво гнездо стършели са чиновниците в офиса. Спомняше си как Мистър Ейлейн беше изхвърлил малкия Пийк, за да направи място на племенника си в офиса. Чувстваше се жесток, жаден и отмъстителен, ядосваше се на себе си и на всички останали. Мистър Ейлейн няма да му даде и час почивка, животът му ще стане ад. Този път се показа истински идиот. Не може ли да си държи езика зад зъбите? В началото те не се караха за нищо, но откакто Мистър Ейлейн го чу да развеселява Хигинс и Мис Паркър, имитирайки северно-ирландския му акцент, така започна всичко. Можеше да се опита да изкрънка пари от Хигинс. Но беше човек с две образования и някак не можеше.
Собственото му тяло плачеше за бара. Мъглата започна да го вледенява и той се запита дали ще срещне Пат в О’Нейл. Не можеше да иска от него повече от едно потупване по гърба, а от това нямаше полза. Трябваше да намери пари от някъде, беше си дал последното пени за портото, а сега беше прекалено късно да иска назаем. Поглеждайки към часовника си, изведнъж се сети за заложната къща на Тери Кели на улица Флийт. Право в десятката! Как не се сети по-рано?