Когато го повика Пади Леонард, установи, че си говореха за подвизи и сила. Уедърс показваше бицепси, бяха толкова големи, че приятелите му казаха, да покаже своите, за да отсрами ирландската чест. Фарингтън вдигна ръкави и показа своите на компанията. Двамата бяха сравнени и накрая се реши, че трябва да се пробват в канадска борба. Двамата сложиха лакти на масата и се хванаха за дланите. Фарингтън изглеждаше много съсредоточен.
Борбата започна. След около 30 секунди Уелингтън надделя. Лицето на Фарингтън се зачерви от ярост, че го е бил такъв младок.
— Не бива да ползваш тежестта на тялото си! Играй честно!
— Кой не играе честно?
— Хайде пак! Бие тоя, който спечели две от три.
Борбата започна отново. Вените по лицето на Фарингтън изпъкнаха, по челото на Уедърс се появи пот и стана като божур. Ръцете и раменете им трепереха от усилието. Уедърс би бавно. Чуха се ръкопляскания от зрителите. Сервитьорът, който беше застанал зад масата, свали шапка пред победителя и каза доста фамилиарно:
— Ах! Ей това е то, истински захват!
— Какво по дяволите знаеш пък ти за това? — каза ядосано Фарингтън, нахвърляйки се на мъжа. — Какво искаш да кажеш с това?
— Шът, шът! — каза О’Хейлоран, виждайки изражението на лицето на Фарингтън. — По спокойно, момчета. Ще пием още по едно и си тръгваме!
Много сърдит мъж на средна възраст стоеше на ъгъла на О’Конъл Бридж и чакаше трамвая за вкъщи. Имаше притаен гняв и отмъстителност в него. Чувстваше се унизен, негодуваше, дори не беше пиян, а имаше само две пенита в джоба. Псуваше всичко. Беше се прецакал в офиса, беше си заложил часовника, а дори не беше пиян. Усещаше жажда, искаше да се върне обратно в горещия шумен бар. Беше изгубил цялата си репутация на як мъжага, беше се оставил да бъде бит от един младок, почти момче. Сърцето му биеше от злоба, а като се замисли за жената с голямата шапка, която му се беше присмяла и беше казала Пардон! направо полудя.
Трамваят го остави на площад Шелборн и той се завлече в сенките, които оставяха стените на къщурките. Връщаше се към къщи. Влезе. В кухнята нямаше никой, огънят беше почти загаснал. Провикна се:
— Ада! Адаааааа!
Съпругата му, малка женица с остро лице, тормозеше съпруга си, когато биваше трезвен и обратно той я биеше, когато биваше пиян. Имаха пет деца. Едно малко момченце изтича по стълбите.
— Кой е там? — пита мъжа, взирайки с в тъмното.
— Аз, тате!
— Кой си ти? Чарли?
— Не, татко! Том!
— Къде е майка ти?
— Отиде до параклиса.
— Много добре… Да ми е оставила вечеря?
— Да, тате… аз…
— Светни лампата. Защо всичко тук е тъмно. Децата в леглата ли са?
Мъжът се просна на един стол, детето светна лампите. Започна да имитира наум слабият писклив глас на сина си „В параклиса! В параклиса, ако обичате!“ Когато лампата беше светната, той тупна с юмрук по масата и каза:
— Кво стана с вечерята?
— Отивам да наготвя, тате… — каза момчето. Мъжът скочи вбесено и посочи огъня.
— На този огън! Оставил си го да загасне! О, Боже, ще те отуча аз от това веднъж завинаги!
Отиде на вратата и се огледа за пръчката, която стоеше там.
— Ще те отуча аз от това да оставяш огъня да загасне! — каза той, запретвайки ръкави, за да му е по-лесно да бие.
Момчето пропищя „О, тате!“ и избяга зад масата, но мъжът го последва и го хвана за палтото. Детето го погледна с див животински ужас, но като усети, че няма как да избяга, се наведе.
— А, сега, нека те видя дали ще оставиш втори път огънят да загасне! — каза мъжът, биейки го с пръчката. — На ти, глупав хлапак такъв!
Момчето изпищя, когато усети пръчката по бедрата си. Сключи ръце във въздуха и изписка от ужас.
— О, тате… Не ме бий… ще ти кажа „Хей Мери“… ще ти кажа „Хей Мери“… не ме бий… ще ти кажа „Хей Мери“…