— Добро утро, мила. — Уини посочи желязната скамейка до себе си. — Почти нямахме време да поговорим. Защо не седнеш при мен?
— Всъщност аз те търсех, Уини. Рийвс ми каза, че мога да те намеря тук.
Русокосата жена въздъхна.
— Би трябвало да съм навън в градината, но чистият въздух ме приспива. Освен това обичам да гледам движенията на рибите.
Катрин приседна на пейката. Разкошната й рокля в прасковен цвят се разстла около глезените й.
— Откакто се върна, изглеждаш различна, Уини. По-жизнена си отпреди. Животът в големия град май повече ти харесва отколкото този в провинцията!
Уини махна с ръка.
— Нищо подобно, мила моя. Това няма нищо общо.
— Тогава каква е причината?
За миг Уини сякаш се поколеба.
— Трябва да ти призная нещо. Не съм сигурна какво ще каже племенникът ми за това, но не мисля, че ти ще ме съдиш твърде строго.
— Да те съдя? За бога, Уини, защо да те съдя?
Мекото изражение се върна на лицето й и Уини се усмихна.
— Влюбих се, мила. Влюбих се от цялата си душа, без всякакви задръжки. Влюбена съм в Натаниел Уитли и той също ме обича.
Изненада, щастие и някаква смътна болка пронизаха душата на Катрин. Радваше се за Уини, но щастието, изписано по лицето й, я убеждаваше колко празен е нейният собствен живот.
Тя се наведе и сърдечно прегърна жената, която се бе превърнала в нейна близка и обичана приятелка.
— Мисля, че това е прекрасно, Уини. Много се радвам за теб.
— Някои хора могат да ме помислят за глупачка. Ще кажат, че Нат преследва богатството ми, макар че той самият има достатъчно пари. А на мен ще кажат, че сключвам неравностоен брак.
Катрин стисна успокоително ръката й.
— Аз обаче бих казала, че ти си истинска късметлийка да срещнеш мъж като Нат, а той е още по-голям късметлия, защото е попаднал на теб.
— Той е невероятен, Катрин. Толкова мил и грижовен човек. Щедър е до безумие. Помоли ме да се омъжа за него и аз приех. Искаше лично да съобщи на Люсиен, но аз поисках първа да говоря с него.
— Нали не мислиш, че маркизът ще се противопостави на този брак?
Уини впери поглед в бистрата вода, в игривите движения на рибите, които се гонеха под мостчето.
— Не съм сигурна. Не че нещо би се променило — ще се омъжа за Натаниел независимо какво смятат останалите. Но Люсиен е моето семейство и искам да получа неговото одобрение.
— Знам, че той има много високо мнение за Нат. О, ще се зарадва много, сигурна съм.
— Надявам се да е така. Аз имам завидно състояние. Люсиен може би мисли като баща ми — че трябва да се омъжа за човек от нашата класа.
Катрин извърна очи. Собствената й неволя отново напомни за себе си.
— Люсиен не знае какво е това любов — ти сама ми го каза. Той не може да проумее, че няма нищо по-важно на този свят от това, да обичаш някого и той да те обича. — Тя премигна, за да прогони внезапно напиращите сълзи. — Толкова много го обичам, лельо Уини. Бих дала всичко, за да ме обикне и той.
Катрин почувства топлата ръка на Уини да обгръща кръста й.
— Стига, мила, не бива да се отчайваш. Племенникът ми е добър човек и е силно привързан към теб. Никога не съм го виждала да гледа друга жена, както гледа теб. — Тя поклати глава, сякаш търсеше точните думи, за да го опише. — Такъв копнеж се чете по лицето му!
Катрин се усмихна иронично.
— Какво повече би могъл да копнее? Аз съм му жена. Идва в леглото ми винаги когато пожелае. Но освен наследник нищо друго не иска от мен.
— Може би иска любовта ти, мила. Виж, дете, моят племенник може и да не знае какво е любов, но това не означава, че не се нуждае от нея, както всеки човек на този свят. Не знам доколко си запозната с историята на нашето семейство, но майка му го изостави, когато беше само на дванайсет, а баща му почина наскоро след това.
Катрин сведе поглед към ръцете в скута си.
— Понякога слугите клюкарстват. Чувала съм разни слухове. Майка му избягала с друг мъж, а баща му бил съкрушен. Очевидно много я е обичал.
— Уилям наистина обичаше Шарлот — или поне така си мислеше. Тя беше нещо като фикс-идеята на живота му. Беше красива и твърдоглава, а брат ми беше твърдо решен да я притежава. Но Шарлот не беше жена, която би могла да е щастлива само с един мъж. След като го напусна, Уилям беше толкова смазан, че започна да се тъпче с опиум. Докато един ден не почина от свръхдоза.
Катрин изпитваше съжаление. Тя самата бе изгубила и двамата си родители. Знаеше какво е да се чувстваш така непреодолимо самотен.