— Трябва да е било ужасно за Люсиен. Вече е бил изгубил майка си. Смъртта на баща му сигурно е била мъчителен удар за него.
— Навярно е било така, въпреки че никога не го показа. След като почина брат ми, Люсиен бе отгледан от баща ми, неговия дядо. Татко възприемаше чувствата на Уилям към Шарлот като слабост и беше твърдо решен, че няма да позволи внукът му да се превърне в същия безхарактерен човек, какъвто бе станал синът му в резултат на любовта си към една жена. Люсиен бе възпитаван да прикрива емоциите си, никога да не разкрива истинските си чувства, да се доверява единствено на себе си.
— Е, в това поне е успял.
— Да, така е. Но твърде много се затвори в себе си. Шарлот беше изключително независима жена, силна и целеустремена. Мисля, че точно тези черти племенникът ми вижда у теб и това го плаши до смърт. Работата е там, че освен вродената си сила ти нямаш нищо общо с Шарлот. Може би след време маркизът ще осъзнае това. — Уини посегна и докосна ръката й. — Моят племенник може и да се е научил да се прикрива, но аз знам, че понякога се чувства самотен — и че винаги отчаяно се нуждае от обич.
— Той обича малкия Майкъл. Вече не дава и косъм да падне от главата на детето.
— Майкъл наистина е прекрасно момченце, а Люсиен много обича децата. Сърцето му е пълно с любов, само че не знае как да я покаже на една жена.
— Значи смяташ, че има вероятност след време…?
— Трябва твърдо да вярваш в това. Винаги има надежда.
Надежда. От години живееше с тази дума. Но когато ставаше дума за съпруга й, нямаше представа колко време би могла да се надява. Катрин отхвърли потискащата мисъл и насочи вниманието си към предстоящата сватба на Уини.
— Съпругът ми може и да не знае какво е да си влюбен, но със сигурност уважава Нат Уитли и знае, че той ще те направи щастлива.
В този момент зад тях отекна шум от стъпки.
— Щастлива? — Люсиен пристъпи към тях с усмивка. — Как бих могъл аз да съм щастлив, когато любимата ми леля ме изоставя и отива да живее в града? — Току-що беше ходил на лов с херцога. Все още бе облечен в костюма си за езда и високи черни ботуши. С леко разрешената си от вятъра черна коса изглеждаше непоносимо привлекателен.
Уини нервно си играеше с една руса къдрица, която се бе изплъзнала от стегнатия кок на тила й.
— Аз съм любимата ти леля, защото и бездруго нямаш друга, и се надявам, че ще си щастлив за мен, защото аз скоро… се омъжвам.
— Омъжваш се?! — За миг погледът му се плъзна към Катрин и нещо дълбоко интимно и смущаващо проблесна в очите му. — Кой е щастливецът — и те моля да ми кажеш, че е Нат Уитли.
Уини ахна от изненада, после се изправи и засия в ослепителна усмивка.
— Значи нямаш нищо против?
— Разбира се, че не. Не се сещам за друг, който би могъл да е по-добър съпруг от Нат, особено след като знам колко много държи на теб.
Ръцете й се сключиха около него в топла прегръдка.
— Благодаря ти, Люсиен. Толкова го обичам и… толкова се притеснявах какво ще кажеш! — Очите й плувнаха в щастливи сълзи. — Нат искаше пръв да говори с теб, но аз не можех да понеса мисълта, че би могъл да не одобриш брака ни. Когато беше още момче, баща ми отхвърли предложението му. Не можех да приема мисълта, че ще го нараня отново.
— Ще се радвам да приема Нат в семейството. Надявам се да му предадеш, че съм казал това.
— О! Да, разбира се, че ще му кажа. — Уини извади дантелена кърпичка от джоба си и избърса влагата от лицето си. — Не си спомням кога за последен път съм се чувствала толкова щастлива!
Катрин се усмихна.
— Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, Уини. — За миг погледът й срещна тъмните очи на съпруга й. За кратко в тях проблесна нещо неразгадаемо и мигом изчезна в дълбините им. Искаше й се да прочете мислите му, да узнае дали има някакъв шанс един ден да я обикне така, както Натаниел Уитли обичаше Уини Девит.
Но доколкото го познаваше, Катрин нямаше основания да се надява на това. Тя продължи да се усмихва, но сърцето я болеше.
Люсиен пришпори буйния си черен жребец и препусна в бърз галоп през обширните поля. Днес беше неуморим и необичайно притеснен от нещо. Не знаеше обаче какво е то. Сигурен беше само в това, че е свързано с Катрин.
През последните няколко дни, откакто леля Уини се върна в Лондон, нещо неусетно се промени между тях. Катрин беше отнесена и необичайно вглъбена в себе си. Рядко се виждаше дори с малкия Майкъл. Люсиен бе доловил промяната в настроението й, въпреки че нямаше представа за причината. Поради това предпочете да я остави известно време сама със себе си и избягваше да я посещава дори нощем в спалнята.