— Милейди! Моля за извинение! Не знаех, че сте тук!
— Какво има, Фани? Какво става тук?
Момичето тайнствено се огледа, после дръпна господарката си в ъгъла, където нямаше опасност някой да ги чуе.
— Негова светлост, милейди! Ремъкът на седлото му се скъсал и господарят е паднал много лошо. Казал на момчетата в конюшнята да не ви притесняват, но ние решихме, че трябва да знаете.
Пулсът на Катрин се ускори.
— Той къде е? Лошо ли е ранен?
— Джоуи каза, че е добре. Бил само малко замаян. Но нямам представа къде е, може все още да е в конюшнята.
Катрин не дочака да чуе повече, само набра полите си в ръка и се втурна към задната врата. Когато стигна до конюшните, намери само Бени, който старателно бършеше потта от лъскавата козина на Блейд. Люсиен не се виждаше наоколо.
— Знаеш ли къде мога да намеря негова светлост, Бени? Чух, че е претърпял злополука.
— Тръгна към къщата, милейди. Беше добре, само малко си е ударил главата. Нищо сериозно.
Нищо сериозно. Отдавна беше научила, че мъжете винаги отговарят така, без значение колко страшна е раната. Тя се обърна и се втурна обратно към къщата, но точно пред вратата на конюшнята видя седлото на Люсиен и в съзнанието й се загнезди неприятно подозрение. Внезапно променила намеренията си, тя се наведе да разгледа сбруята. Веднага видя, че ремъкът е скъсан.
На пръв поглед всичко й се стори нормално. Ръбчетата бяха грапави, а не прави и гладки, както би могло да се очаква, ако кожата е била срязана предварително. Тъкмо щеше да въздъхне с облекчение, когато нещо странно привлече погледа й. Коланът не беше срязан, но някой бе издълбал мънички дупчици в кожата, за да я изтъни. Когато се скъсаше, ако никой не се загледаше внимателно, всичко щеше да изглежда като нещастен случай.
Ледената тръпка на страха скова гръбнака й. В гърлото й заседна смазващо чувство за паника. Ужасена, Катрин сграбчи полите си, втурна се лудешки към задното стълбище и нахлу в покоите на съпруга си, без дори да почука на вратата.
Люсиен все още не се беше съблякъл, но гърдите му бяха голи, докато се взираше в овалното огледало на гардероба си. Той плисна шепа вода върху лицето си и струйки бистра течност плъзнаха по шията и в косъмчетата на гърдите му. При всяко движение мускулите на гърдите и гладкия му корем се свиваха и отпускаха.
За миг Катрин се почувства неспособна да помръдне от мястото си. Просто стоеше, омагьосана от голата мъжка плът, която я приканваше да я докосне и погали. Не беше идвал в спалнята й почти от две седмици и вече непоносимо й липсваше.
Но дори не беше осъзнавала колко много й е липсвал, докато не го видя да стои полугол пред огледалото.
Той избърса лицето си с хавлиена кърпа и насочи вниманието си към нея.
— Очевидно си разбрала, че съм паднал. Уверявам те, че се чувствам съвсем добре. Неведнъж съм падал от седлото и този път не е по-сериозен от останалите. Ако си дошла да ми вадиш душата с твоите билки и мехлеми, този път ще трябва да те разочаровам.
— Сигурен ли си, че… си добре? Може би е по-добре все пак да погледна…
Мрачният му поглед се смекчи, когато прочете тревогата в очите й.
— Нищо ми няма. Одрасках си рамото и си ударих главата, но вече се чувствам по-добре.
Несъзнателно, тя се приближи към него. Мислеше за седлото, което бе видяла, но не знаеше как да подхване темата.
— Знам, че ремъкът на седлото ти се е скъсал.
Той сякаш се напрегна. Остави кърпата до легенчето с вода.
— Явно новините се разпространяват бързо.
— Можеше да пострадаш тежко.
Лицето му сякаш се скова.
— Възможно е. Понякога се случват и такива неща.
— Видях седлото, Люсиен. Не вярвам, че е било нещастен случай. Не мисля, че и ти го вярваш.
— Катрин…
Тя впи нокти в дланите си, за да сдържи напиращите сълзи. Животът на Люсиен беше в опасност и виновникът беше тя — за пореден път.
— Съжалявам, Люсиен. Не очаквах да стане така. Дори и за миг не съм си помислила, че той ще стигне толкова далече. — Колкото и да се мъчеше да ги потисне, сълзите най-после бликнаха по лицето й и замъглиха погледа й. В момента Люсиен представляваше размазан силует пред нея. — Ако знаех, никога нямаше да се омъжа за теб. Без значение какво би ми причинил той, никога не бих те изложила на такава опасност.
В този момент Люсиен се раздвижи. С решителни стъпки той прекоси стаята и я обгърна със силните си ръце.
— Спокойно, любов моя. Всичко е наред. Все още не знаем кой стои зад всичко това, но със сигурност вината не е твоя.
— Аз съм виновна — изплака тя, заровила глава в гърдите му. С цялата си душа копнееше да греши.