Нат и Уини сякаш също изживяваха нещо специално.
Люсиен осъзна, че мисли за Катрин. Хрумна му, че му е много приятно да прави любов с нея, да споделя присъствието й, да я предпазва от изпитанията в живота.
Дали това беше любовта?
Невъзможно. Той не би могъл да се влюби.
Но тази мисъл не му даде мира по целия път към Касъл Ранинг.
Беше студен зимен ден. В еловите клони свиреше леден вятър. Пред входната врата чакаше каретата на Личфийлд. Четири черни коня бълваха облачета мъгла в мразовития въздух, тъпчеха снега с копита и тръскаха посребрените си хамути.
Застанала под полилея във фоайето, Катрин наметна топлата си пелерина с яка от лисича кожа. В краката й стоеше малък пътен куфар. По коридора се дочуха гласовете на приближаващите Люсиен и Джейсън. Катрин се изправи и се подготви за предстоящата словесна схватка.
Тъмните очи на съпруга й се разшириха в момента, в който я съзряха през входа.
— Катрин! Какво, за бога, правиш тук по това време? — Навън зората още не беше изгряла. Катрин знаеше, че трябва да тръгнат рано, ако искат да стигнат до Милфорд Парк за два дни.
Тя се насили да се усмихне.
— Чакам вас.
Люсиен се закова пред нея. Когато забеляза пълния куфар в краката й, веждите се смръщиха на челото му.
— Облечена си за път. Надявам се, не смяташ да дойдеш с мен.
Тя се усмихна лъчезарно.
— Точно това смятам да направя.
На няколко фута от тях, Джейсън се ухили.
— Невъзможно — отвърна й мрачно маркизът. — Знаеш защо заминавам за Милфорд. Вуйчо ти ще побеснее, когато узнае, че плановете му са разкрити. Не искам в такъв момент да си наоколо.
— Искам да видя братовчедка си Мюриъл. Трябва да се уверя, че тя е в безопасност.
— Не — отвърна непреклонно Люсиен и се обърна така, че Рийвс да наметне кожената пелерина на раменете му. — Не и този път.
— Може и да няма друг път — не отстъпи Катрин. — Скоро вуйчо ми напуска Милфорд. Преди това искам да се уверя, че Мюриъл е добре. Доколкото познавам баща й, трябваше отдавна да съм го сторила.
— Няма защо да се притесняваш. Ще настоявам да видя братовчедка ти и лично да се уверя, че всичко с нея е наред. — Тежкото му палто се развя, когато се обърна към вратата. — Ще се видим след четири дни — каза й през рамо, а херцогът го последва.
Следващите думи на Катрин ги накараха да се заковат на стълбите.
— И сама знам пътя за Милфорд, Люсиен. Ако не ме вземеш със себе си, ще тръгна сама. Искам да видя братовчедка си и няма начин да ме спреш.
Лицето му се сгърчи от гняв. Погледът му я прониза предупредително.
— Ако се опитваш да ме заплашваш, мога да те затворя в стаята ти. Прави каквото ти казвам, освен ако не искаш да прекараш следващите няколко дни под ключ.
Без да обръща внимание на нервния тик на челюстта му, Катрин му отправи най-сладката си усмивка.
— Как можеш да бъдеш сигурен какво ще направя, ако не съм с теб? Спомни си: „Този, който не се доверява никому, не може да бъде измамен“. — Устните му трепнаха при този цитат на Томас Фулър, но изражението му не се смекчи. Катрин се приближи и улови ръката му. — Обещавам, че няма да се приближавам до Дънстън. Само ще се видя с братовчедка си. Докато си с мен, аз ще бъда в безопасност.
Онова, което му каза, беше самата истина — трябваше отдавна да провери как е момичето. Но да се увери, че Мюриъл е добре, беше само част от причините, която я подтикваха да замине за Милфорд Парк. Тя нямаше никакво доверие в вуйчо си и се притесняваше за съпруга си, дори да го придружаваше човек като силния и предан херцог.
— Моля те, Люсиен, вземи ме със себе си.
Маркизът промърмори нещо под носа си.
— Поне затова мистър Фулър е напълно прав. Ако бях сигурен, че ще останеш тук, дори за миг не бих си помислил да те взема. За съжаление, след като добре те познавам, нямам друг избор, освен да те оставя да ме придружиш.
Обля я вълна на облекчение.
— Благодаря — отвърна му невинно Катрин, сякаш не го бе принудила да вземе това решение.
Джейсън очевидно се забавляваше.
— Не е смешно — изръмжа предупредително Люсиен. — И ти имаш една такава вкъщи.
Джейсън се разсмя с глас.
— Предавам се.
Катрин не успя да схване какво означават думите на двамата мъже, но тя заминаваше за Милфорд Парк и в момента това бе единственото, което имаше значение.
Люсиен й помогна да се настани в каретата, намести тежките кринолини на роклята й и накрая се отпусна до нея. Метна едно топло одеяло върху коленете й и се облегна на тапицираната седалка. Веднага щом Джейсън се настани срещу тях, маркизът даде знак на кочияша и каретата потегли.