Изпълнена със съжаление, че нещата биха могли да са различни между тях, Катрин пристъпи към прозореца. Искаше й се да отиде при мъжете, да узнае какво става в синята стая, но това несъмнено би разгневило Люсиен, а тя и бездруго бе прехвърлила границите на търпението му. Катрин неспокойно закрачи из стаята.
— Това е нелепо! Дошъл сте да ме обвинявате, че съм се опитал да ви убия! Това са пълни глупости! Как се осмелявате…
— Осмелявам се да направя нещо далеч по-сериозно, Дънстън. — В очите на Люсиен се четяха чувства, надхвърлящи границите на обикновената омраза. — Предупреждавам ви. Ако не прекратите жалките си опити да застрашавате живота ми, върху вас и вашия управител ще се стовари цялата сила на закона. И ако по някаква случайност успеете да ме премахнете, властите незабавно ще се насочат право към вас. Ако нещо ми се случи, с доказателствата, които съм скрил на сигурно място, несъмнено ще ви обесят за убийство.
Дънстън безпомощно пръскаше слюнки наоколо, а лицето му стана пурпурночервено от гняв.
— Вие сте луд. — Графът стоеше на няколко крачки от Люсиен, който бе с шест инча по-висок от него и се наслаждаваше на превъзходството си.
— Прекрасно съзнавате, че съм съвсем нормален — както и вашата племенница. Само че Катрин не е имала никого зад гърба си и е станала жертва на безмилостните ви интриги. Аз обаче нямам такова намерение.
Решително застанал до Люсиен, Джейсън погледна заплашително към графа.
— Най-добре ще бъде да се молите маркиз Личфийлд да живее дълго и щастливо. — Устните му се изкривиха от отвращение. — Както вече разбрахте, ако нещо му се случи, вие, приятелю, отивате право на бесилото.
Дънстън запази мълчание, но очите му яростно се стрелкаха към двамата мъже.
— Не ви съветвам да пренебрегвате предупреждението ми — добави Люсиен. — Най-добре ще е да отзовете хората си, и то незабавно. Още един опит, и ще се сдобия с доказателствата, с които да се явя пред магистратите. А тогава, дори да не попаднете в затвора, в очите на обществото ще станете отрепка.
Дънстън зае заплашителна поза, със стисната челюст и леко раздалечени крака, но не каза нищо повече и Люсиен се приготви да си върви.
— Очаквам да напуснете този дом до края на месеца — добави заплашително. — Не го ли сторите, шерифът ще ви изхвърли принудително. — По устните му се разля тънка усмивка. — Предполагам, че това няма да ви е особено приятно. — Маркизът завъртя сребърната дръжка на вратата и излезе в коридора. Дънстън се взираше втренчено в гърба му.
Джейсън го последва и затвори вратата след себе си.
— Надявам се, че за последен път виждаме граф Дънстън.
Люсиен решително стисна зъби.
— Казах му самата истина и той го знае. Смятам, че без колебание ще напусне имението.
Звукът от тежките стъпки на ботушите му отекна по коридора към изхода. Той спря пред иконома — нисък, набит мъж с къса коса.
— Можете да известите съпругата ми, че сме готови да вървим.
— Опасявам се, че нямам представа къде е тя. Преди време разговаряше с лейди Мюриъл в розовата стая, но видях господарката да си тръгва.
— Намерете я и бързо я изпратете при мен.
Икономът направи официален поклон.
— Да, милорд.
Но минутите минаваха, а той не се връщаше. Люсиен се навъси, защото времето течеше, а Катрин не се виждаше наоколо. Накрая дочу шум от женски стъпки и я видя да приближава. Лицето й бе озарено от ослепителна усмивка.
— Извинете, че ви накарах да чакате. Възползвах се от тази възможност, за да се разходя из къщата. Бях забравила колко е красива.
Докато я гледаше, Люсиен почувства устните му да се извиват в усмивка.
— Да вървим, скъпа — каза той и й предложи ръката си. — Когато се върнем отново тук, имението вече ще е твое.
Катрин кимна, погледна за последен път към свидния си роден дом и го съпроводи към каретата.
— Как мина разговорът с братовчедка ти? — попита я той, вече на път към къщи.
Тъмните й вежди едва доловимо се сбърчиха.
— Не така, както се надявах. — Тя въздъхна. — По някаква причина Мюриъл ме ненавижда. Може би защото имах родители, които ме обичаха от цялото си сърце. Братовчедка ми никога не е познавала този лукс.
— Тя има нещастието да бъде дъщеря на човек, който не се интересува от нищо друго, освен от собствените си интереси — намеси се Джейсън. — Неволно изпитвам съжаление към това момиче.
— През повечето време баща й просто не й обръща внимание — каза Катрин. — Мюриъл копнее за вниманието му, но когато баща й я потърси, обикновено е, за да я нахока. Странно, но мисля че дълбоко в себе си тя осъзнава що за човек е той.