— Ще следим какво се случва с момичето — обеща Люсиен. — Независимо дали й харесва или не, сега тя е част от семейството. Може би след време ще намерим начин да й помогнем.
Катрин му се усмихна с благодарност.
Люсиен се облегна на седалката и се подготви за дългия път към дома. Катрин се взираше през прозореца към пленителния пейзаж и с всяка клетчица по тялото си усещаше погледа на съпруга си, вперен в нея.
Всъщност Люсиен се радваше, че я взе със себе си. Беше му приятна компанията й, харесваше му да я чувства до себе си. А миналата нощ, вместо да спи сам в студената наемна стая, Катрин бе до него, за да го дарява с топлината на тялото си. Приятно му беше да се събужда до нея.
Хрумна му, че ако това е любовта, тя не е чак толкова страшна, колкото бе възпитан да вярва. Може би дори би му харесало.
Люсиен осъзна, че гледа Катрин и се усмихва.
С ъгълчето на очите си видя, че Джейсън също се усмихва.
21
След седмици на напрегнато очакване най-после имаше шанс да се измъкне за няколко дни. Катрин сгъна още една нощница и я пъхна в малката кожена торба. Нетърпелива да замине, тя отиде до прозореца, за да види какво е времето. Беше рано сутринта, но в небето вече се трупаха буреносни облаци. Вятърът си играеше с тънките стръкчета зелена трева, току-що пробила почвата. Въздухът бе тежък и миришеше на дъжд.
Вчера съпругът й бе заминал за Лондон и най-после тя също можеше да тръгне за Гилфорд. Катрин погледна към двора, видя малкия Майкъл да тича към конюшнята и се усмихна. Надвисналите облаци очевидно не плашеха момчето, което бързаше за поредния си урок по езда с Бени. Откакто получи последния си подарък от Люсиен, това бе любимото му занимание. Съпругът й не пропускаше възможност да поглези детето, но Катрин не можеше да го обвинява. Майкъл му отвръщаше с такава обич и благодарност, че маркизът се разтапяше.
Например вчера.
— Катрин! Катрин! — викаше Майкъл, от вълнение забравил, че е редно да я нарича „милейди“. — Ела, бързо! Ела да видиш какво седло ми купи маркизът! Дошло е чак от Лондон, специално за мен! Моля те, Кат… милейди! — Той неуморно я дърпаше за ръката по целия път от къщата до конюшнята. — По-бързо, трябва да го видиш!
Катрин се заливаше от смях по пътеката към обора. Усмихна се леко и при вида на съпруга си, който очевидно се радваше на бурното щастие на хлапето. Когато я видя, той се изчерви, засрамен от мисълта, че отново са го хванали да глези Майкъл.
— Трудно е за едно малко момче да язди на голямо седло — обясняваше й настоятелно маркизът. — Много е важно всеки начинаещ ездач да разполага с подходяща сбруя.
— Сигурна съм, че е така — съгласи се Катрин и потисна спонтанната усмивка. Майкъл бе спечелил сърцето на Люсиен, завинаги. Маркизът го обожаваше и несъмнено би направил всичко за него.
И така, Блейд бе оседлан за Люсиен, а Майкъл възседна малкото си петнисто конче, което вече бе обикнал, и двамата се отправиха на следобедна езда. Застанала до прозореца, Катрин си спомни усмихнатите им лица: едното тъмно като нощта, а другото — ангелски светло и ведро. Най-скъпите за нея същества!
Люсиен й изглеждаше по-различен напоследък — по-близък, по-достъпен. Може би малкият Майкъл бе докоснал някаква струйка в душата му, бе пробил стената на емоциите, които съпругът й толкова внимателно прикриваше.
Ако не се чувстваше толкова безполезна, ако не изгаряше от нетърпение да се върне към работата си — което несъмнено за пореден път би застрашило отношенията им, — Катрин дори би си позволила да повярва, че нещата между тях могат да се наредят.
Но тя нямаше сили да живее повече по този начин. Трябваше да се пребори с отчайващото чувство за безполезност. Сега беше като животно в клетка. Ежедневието на порядъчна съпруга я отегчаваше. Нуждаеше се от работата си. В продължение на толкова години медицината й даваше сили да живее. Липсваха й тихите занимания в колибата. Никога не бе мечтала да стане лекар, но искаше познанията й да са от полза за някого.
Катрин се отдръпна от прозореца и се зае да опакова останалите неща, които смяташе да вземе със себе си. Вече бе писала на Сайлъс Кънингам, за да го извести, че съпругът й заминава за Лондон и тя е свободна да го посети. Люсиен й бе обяснил, че всяка година по това време прекарва по една седмица с адвоката си, за да прегледат счетоводните му книги, да оценят успехите и провалите на начинанията си и да изградят стратегия за идната година.
— Би могла да дойдеш с мен — каза й маркизът. — Наистина бих се радвал на компанията ти. За съжаление, през повечето време ще съм зает. Почти няма да разполагаме с време, за да се забавляваме. Навярно е по-добре да заминем двамата след няколко седмици и да останем до края на балния сезон. Вероятно отначало сплетните ще ни създават известни главоболия, но сега ти си маркиза Личфийлд и скоро всички ще те приемат.