Но Катрин още не можеше да му прости. Животът й се превърна в мъчение, не можеше да превъзмогне чувството на отчаяние и самота. Беше влюбена до безпаметност в човек, който не я обичаше, който не одобряваше най-скъпото за нея и който искаше само да се възползва от тялото й. Тази вечер бе излязъл, без да й се обади. И докато лежеше в огромното си, празно легло вперила поглед в тавана, Катрин не спираше да се пита как е възможно животът й да е толкова различен от онова, за което бе мечтала.
Люсиен седеше срещу Джейсън в опушеното от цигарен дим помещение на таверната. Двамата бяха дошли да поговорят на спокойствие.
— Не разбирам защо, но се чувствам като най-долния подлец — каза Люсиен и прокара длан по лицето си. — Ако я видиш, ще си помислиш, че съм отнел единствения смисъл в живота й.
— От нейната гледна точка вероятно е точно така.
— Катрин е невероятно умна и решителна. Не познавам много мъже, които да имат такава дяволска нужда от знания.
— И все пак продължаваш да отхвърляш интереса й към медицината.
— Тя е жена, за бога! Няма право да се занимава с подобни неща.
— И предполагам, че точно това си й казал, когато я откри в Гилфорд.
Люсиен не му отговори, което бе достатъчен отговор.
— Предполагам също, че още не си й простил.
Приятелят му въздъхна уморено.
— Катрин си мисли, че още съм й сърдит. Може и да съм, но само малко. Трудно е човек да й се сърди дълго. — Устните му трепнаха в усмивка. — Може и да не одобрявам интересите й, но по някакъв странен начин й се възхищавам. И я желая, повече от всяка друга.
— Защо просто не й го кажеш?
Люсиен сведе очи. Не можеше да си представи, че ще каже всичко това на Катрин, но дълбоко в себе си му се искаше да го стори.
Джейсън се ухили.
— Признай си, че се радваш, дето се ожени за нея.
Люсиен се облегна на стола си.
— Винаги съм искал съпруга, която да ми се подчинява във всичко. Алисън Хартман е точно такъв тип жена. Но трябва да призная, че Катрин ме привлича много повече. Не бих казал, че съжалявам, задето нещата се наредиха така.
Джейсън направи знак на момичето от таверната да му донесе още една бира.
— Съпругата ти очевидно не би могла да бъде щастлива с бродерия в ръка и уроци по танци. Ще се чувства безполезна, докато не намери някакво друго предизвикателство, което да събуди интереса й.
Люсиен се замисли над думите на приятеля си. Самият той неведнъж бе спохождан от подобни мисли. Погледът му обходи редовните посетители на заведението: моряците, които играеха кърти в ъгъла, синът на Томас Скуеър, Робърт, който се смееше на някаква неприлична шега, един от младите ергени в селото, който бе хвърлил око на Сали Дженсън.
— Мисля, че вече трябваше да е забременяла — пророни накрая той. — Но доколкото ми е известно, няма такива признаци. Може би Велвет би могла да ми помогне.
— Ако искаш, ще я попитам.
Люсиен кимна.
— Бих се радвал. Може би пред нея Катрин е споменала нещо, което би могло да я заинтригува.
— Катрин обича децата. Едно бебе ще й помогне. — Джейсън отпи глътка бира и погледна приятеля си над халбата. — Предполагам, че работиш по въпроса.
Люсиен си помисли за Катрин, за меките й устни и съблазнителните извивки на тялото й, за това колко обича да я чувства в ръцете си.
— Можеш да се обзаложиш, че ще направя всичко възможно.
Но когато късно през нощта се върна у дома, Катрин вече спеше. Утре, обеща си Люсиен. За съжаление, на следващия ден се оказа твърде късно за това.
22
Катрин спа непробудно и се събуди по-късно, отколкото й се искаше. Люсиен вече бе излязъл на полето. Отново беше сама, апатична и безполезна. Двете с готвачката съставиха менюто за следващата седмица, но тази задача бе изпълнена бързо и не й донесе удовлетворение. За момиче, чиято майка я бе оставила сираче на десет години, да управлява домакинството беше станало втора природа.
Катрин се загледа с копнеж през прозореца към пенливото поточе, което се виеше през гората, към малката каменна колиба, която някога бе нейното тайно убежище. Само при мисълта за това сърцето й заблъска лудо в гърдите. Внезапно Катрин осъзна, че дочува не само ударите на сърцето си. Някой чукаше по входната врата. Тя забърза натам, за да посрещне неочакваните посетители.
При вида на едрия шериф Перкинс с напудрена бяла коса, стомахът й се преобърна.
— Лейди Личфийлд. — Той свали тривърхата си шапка и тежко палто и ги подаде на иконома. — Двамата с полицай Нивънс бихме искали да поговорим насаме с вас и съпруга ви.