— Засегнал? По какъв начин ги е засегнал?
— По всякакъв начин, щом това му е угодно. Да го кажа простичко, този човек е безскрупулен в преследването на целите си. Никой не може да каже със сигурност колко точно врагове си е създал през живота си.
— Ако е така, вероятно бихте могъл да ни уведомите за някои от тези хора.
— Сигурен съм, че ако се поразровя, ще успея да съставя внушителен списък. Съпругата ми вероятно също би могла да добави някои имена.
Перкинс отново се обърна към Катрин.
— Има ли в Милфорд Парк човек, който би могъл да потвърди, че е бил с вас по време на посещението ви в имението?
— Аз… бях с братовчедка си Мюриъл.
— Точно от това се бояхме. Какво правихте, след като братовчедка ви напусна стаята?
— Разхождах се из къщата. От доста време не бях виждала дома си. Чувствах се уютно там. Приятно ми беше да видя отново някои семейни ценности: портрети, бродерии, които майка ми бе извезала, колекция от напръстници, на които се възхищавах като малка. Тези неща ми липсваха, докато ме нямаше.
— Влизахте ли в кабинета на вуйчо си?
Катрин се поколеба. Господи, наистина бе влязла там, но само за миг. Някога това бе любимата стая на баща й, а тя обожаваше да стои там, да усеща присъствието му. Сега обаче, когато вуйчо й изцяло бе превзел кабинета, нищо не я задържаше вече там.
— Аз… не си спомням. Разполагах с доста малко време, преди съпругът ми да ме повика.
Пъркинс погледна Нивънс, който едва доловимо кимна с глава. Струваше й се, че дори Люсиен не вярва на лъжата й.
— Добре — каза шериф Пъркинс. — Това е всичко, засега. Съветвам и двама ви да не предприемате дълги пътувания. Несъмнено ще изникнат още въпроси към лейди Личфийлд. Ако графът почине, съществува огромна вероятност нейна светлост да бъде обвинена в убийство.
Пред погледа й всичко се замъгли и за момент предметите около нея се изгубиха. Почувства ръката на Люсиен, който я настани в креслото.
— Стой тук. Аз ще изпратя господата.
Катрин успя само да кимне. Страхът сковаваше тялото и устните й. Вуйчо й беше отровен. Не можеше да отрече, че има всички основания да желае смъртта му. В действителност тя го ненавиждаше до дъното на душата си. И би могла лесно да го отрови. Често бе работила със смъртоносни билки, дори с беладона, която в малки дози успокояваше болката и помагаше при стомашни разстройства.
И беше се разхождала сама из къщата — всъщност дори за малко влезе в кабинета му. Господи, шерифът очевидно вярваше, че именно тя го е отровила! От тази мисъл й прилоша. Дори съпругът й вероятно я смяташе за виновна.
Катрин си спомни тревогата в очите на Люсиен, и макар че в „Сейнт Бартоломю“ непрекъснато бе желала смъртта на вуйчо си, сега осъзна, че се моли той да оживее.
Минутите се нижеха, дълги като часове. Катрин се приближи до вратата и се заслуша в приглушените гласове на мъжете отвън. Какво говореха полицаите със съпруга й? Дали не се опитваха да го убедят, че тя е виновна? Прииска й се да е там, за да се защити, но се боеше, че присъствието й би могло само да усложни нещата.
Катрин напрягаше слуха си да дочуе нещо от разговора им. Нямаше търпение полицаите да си тръгнат и да остане насаме с Люсиен. Най-после гласовете затихнаха, тежката дъбова врата се отвори и затвори и Катрин въздъхна с облекчение. След това чу звукът от стъпките на Люсиен по коридора и се подготви да се изправи насреща му.
Маркизът тъкмо щеше да влезе в златната стая, когато гласовете и забързаните стъпки на засуетилите се прислужници го заковаха пред вратата. Сърцето на Катрин се обърна. Питаше се какво би могло да става този път и побърза да излезе в коридора.
— Какво има? — попита тя. — Случило ли се е нещо?
— Нямам представа. — Маркизът веднага забърза към дъното на къщата, а Катрин подтичваше да го догони. В следващия момент видяха насреща си Бени Тейлър. Тичаше към тях като обезумял.
— Майки! — крещеше той. — Елате бързо!
Сърцето й се обърна. Люсиен се втурна напред, а Катрин го последва. Нов прилив на страх скова душата й. Люсиен пръв стигна до детето и разбута групата коняри, които се бяха скупчили около него на тревата. Един от тях го придържаше изправен, а останалите истерично го удряха по гърба. Очевидно нещо бе заседнало в гърлото на момчето. Един от тях го придържаше изправен, а останалите истерично го удряха по гърба. Очевидно нещо бе заседнало в гърлото на момчето. Маркизът не чака и миг. Хвана детето за глезените и го разтърси с главата надолу, за да изплюе онова, което спираше дишането му.