На сутринта, след като вървя през цялата нощ, Катрин стигна един крайпътен хан. Пощенската кола пристигна преди зазоряване. Тя плати таксата и побърза да се качи. През следващите няколко дни смени няколко коли, които пътуваха в различни посоки. Все още се боеше, че някой би могъл да я проследи. Когато най-после достигна „Сейнт Ийвс“, разположен на далечния Корнуолски бряг, Катрин вече не се страхуваше, че някой би могъл да я открие.
Преди много години, като дете, бе идвала в малкото рибарско градче с родителите си. Още тогава се бе влюбила в това място и сега, докато се взираше през прозореца на пощенския вагон, заслушана в бученето на пенливите вълни, Катрин осъзна, че дивната красота на градчето не се е променила с годините.
Може би тук ще успея да си изградя нов живот, помисли си тя и потисна тъпата болка в гърдите си. После се сети за Люсиен, за сребристите пламъчета в очите му, за меката му усмивка, отправена към нея, за усилията му да я защити и дълбоко в сърцето си, където никой не можеше да надзърне, Катрин безмълвно зарида.
Беше толкова трудно да приеме, че през цялото време е грешил.
Толкова трудно, че му бяха необходими цели три дни, за да го проумее. Нямаше представа какво да й каже, как да повдигне такъв важен въпрос — нейните интереси, нейните убеждения, сърцевината на техните разногласия.
Затова и бе напуснал замъка — да остане насаме със себе си, да обмисли внимателно онова, което се случи, събитията, които коренно промениха начина му на мислене, промениха целия му живот. Имаше нужда да види ясно нещата, да размисли. Искаше да бъде сигурен.
Но когато се върна, беше твърде късно.
Седнал зад бюрото в кабинета си, Люсиен приглади листа, който Катрин му беше оставила. След шест дни и хиляди прочитания хартията бе смачкана и поразкъсана. Нямаше нужда да прочита отново думите; вече ги знаеше наизуст. Но това мъничко парче хартия беше всичко, което му остана от нея, и щеше да го пази до нейното завръщане.
Буквите се размиваха пред погледа му и му напомняха какъв глупак е бил.
Скъпи мой Люсиен,
Досега вуйчо ми вероятно е починал. Умолявам те да повярваш, че нямам вина за смъртта му, въпреки че при тези обстоятелства вероятно ще ти е трудно да го приемеш. Заминавам с надеждата, че това ще сложи край на всички проблеми, които ти причиних. Тръгвам си и защото се боя.
Тръгвам си, за да ти върна свободата.
Давам ти пълното право да анулираш брака, както се бяхме уговорили, и да си намериш съпруга, за каквато винаги си мечтал. Макар силно да ми се иска нещата да бяха различни, аз никога няма да се превърна в жената, която ти искаш да бъда. След онова, което се случи с Майкъл, вероятно отвращението ти към мен ти е помогнало сам да го осъзнаеш.
Грижи се за себе си, любов моя, и моля те, грижи се и за Майкъл, макар да съм сигурна, че ще го сториш. Тръгвам си само с една болка в душата — че никога не намерих смелост да ти кажа, че те обичам и че винаги ще те обичам.
Твоя приятелка завинаги,
Буквите се замъглиха и се сляха. Люсиен сгъна внимателно листчето хартия и го прибра във вътрешния джоб на палтото си, така че да е близо до сърцето му. Търсеше я вече цели шест дни. Шестте най-дълги дни в живота му. Беше изтощен до смърт, разкъсван от тревога и преливащ от съжаление. Но нямаше да се откаже, докато не я открие.
А когато най-после я видеше, щеше да й каже какво е осъзнал, докато я гледаше как спасява живота на детето, което му бе станало толкова скъпо. Щеше да й каже, че е сгрешил, че интересът й към медицината не е безсмислица, че онова, което прави, наистина е важно. Че няма значение фактът, че е жена. Щом можеше да спаси живота на едно дете, всичките онези години, които бе прекарала над книгите, всичките страдания, които бе преживяла, наистина си заслужаваха.
Щеше да й каже също, че я обича. Въпреки че никога не беше вярвал в любовта, докато я гледаше в онези ужасни мигове как се бори за живота на Майкъл, Люсиен осъзна, че никога не е изпитвал такава гордост, такова наситено чувство за духовна връзка с друг човек.
Обичаше тази жена — изцяло и без всякакви задръжки. Някаква част от съзнанието му, толкова дълбоко заровена, че дори не бе подозирал за съществуването й, го беше заблуждавала, че Катрин прилича на майка му. И това го бе изплашило. Истината беше, че Катрин Грейсън нямаше нищо общо с Шарлот Монтен. Тя беше добър човек и всеотдаен приятел. Любовта му към нея надминаваше всякакви граници. Изгаряше го нуждата да й го каже. В писмото си тя твърдеше, че също го обича, и за първи път Люсиен осъзна какъв щастливец е.