И колко отчаяно копнее за мига, в който ще я види до себе си, в безопасност.
Маркизът прокара ръка през косата си и я отметна от челото. Не се беше бръснал от дни, дрехите му бяха опръскани с кал. Сега това не го интересуваше. Очакваше Джейсън да пристигне всеки момент, за да продължат издирването й. Все някъде имаше някой, който я е видял, някой, който я е запомнил и който знае накъде е тръгнала.
В момента нямаше пряка заплаха от страна на закона, въпреки че с непредвиденото си бягство бе затвърдила подозренията, отправени към нея. Вуйчо й не бе починал, както всички предполагаха. По всичко личеше, че ще оживее, и понеже нямаше преки доказателства, че именно Катрин се е опитала да отнеме живота му — а и Дънстън имаше интерес да сложи край на слуховете — властите вече не дишаха във врата им.
Що се отнасяше до него, трябваше да си признае, че за един кратък момент се бе усъмнил в нея. Знаеше какво й бяха причинили безскрупулните машинации на Дънстън. Но един поглед към лицето й му бе достатъчен, за да осъзнае, че е невинна. Катрин се бореше в името на живота, не срещу него. Ако някой ден законът отново се изправеше срещу нея, той щеше да я защити, независимо какво ще му коства това. Никога нямаше да й се наложи отново да се страхува.
В този момент вратата се отвори и рамката й се изпълни от едрия силует на Джейсън.
— Конете ни чакат. Готов ли си?
Люсиен кимна.
— Само ще взема палтото и ръкавиците си. Ще се видим на входа.
Джейсън само кимна отсечено и маркизът почувства внезапен прилив на благодарност за всеотдайните усилия на приятеля си.
— Ще я намерим — беше му заявил твърдо Джейсън в момента, в който узна за изчезването й. — Няма да се откажем, докато не я открием. — Гласът му прозвуча изпълнен с някаква мрачна решителност и Люсиен му повярва.
Сега маркизът грабна палтото си от облегалката на стола, и без да обръща внимание на пулсиращата болка в главата си и уморените си крайници, последва приятеля си към обора.
Катрин напусна малката си къщичка върху скалите, в покрайнините на Сейнт Ийвс, и забърза по пътеката към градчето. Вече близо два месеца живееше в крайморското селище и покрай другите неща работеше като акушерка.
Днес я бе повикала Агнес Потс, възрастна жена, която бе толкова прегърбена и измършавяла, че приличаше на джудже. Двете трябваше да помогнат на младата съпруга на един от рибарите да се сдобие с първата си рожба. До пристигането на Катрин Агнес бе единствената акушерка в градчето, но вече се чувстваше твърде немощна, за да се справя със задълженията си и беше благодарна да има нова помощничка.
Още през първите няколко седмици стана очевидно, че Катрин умее много повече неща, освен да изражда бебета, и задълженията й нараснаха. Хора от всякаква възраст и пол, с различни болежки, започнаха да посещават къщата й в покрайнините на градчето, и тя неизменно правеше всичко възможно да им помогне.
Това бе животът, за който винаги бе мечтала. Работата й бе важна, ценяха я. Катрин беше полезна. Необходима.
И отчаяно, болезнено самотна.
Люсиен й липсваше повече, отколкото очакваше. Липсваше й усмивката му, гласът му, присъствието му. Липсваше й малкият Майкъл, за когото не спираше да се притеснява. Липсваше й домът й в Съсекс, съпругът й и семейството й, които така и не съумя да забрави. Надяваше се един ден Люсиен да й прости, задето се бе намесила в живота му и с времето да постигне истинското щастие.
Пред нея изникна къщата на рибарското семейство. Катрин отхвърли досегашните си мисли, отвори грубата дървена врата и влезе в стаята, където младата Лизет Гибънс се гърчеше в леглото си.
— Как е тя? — обърна се Катрин към Агнес, без да откъсва поглед от подутия корем на момичето под чистите, но износени чаршафи.
— Болките й са жестоки, но не виждам нищо нередно. Бебето трябва да излезе скоро.
Катрин пристъпи към леглото, изстиска мокрия парцал от легенчето с вода върху масичката и внимателно избърса потта от челото на жената. Беше с едра структура, руса коса и сини очи, и с широк ханш, който несъмнено щеше да улесни раждането.
— Само не се притеснявай — успокояваше я Катрин. — Скоро бебето ще излезе и болките ще секнат.
— Сигурно ще умра — изхлипа Лизет. — Ще умра точно като сестра си. — Задъхана и обляна в пот, тя бълваше гневни ругатни — първо към големия си корем и тромаво тяло, а после към съпруга си, който я бе поставил в това положение.