Катрин стисна нежно раменете й.
— Всичко е наред, Лизет. Няма да умреш. Само се успокой. Когато дойде следващата контракция, искам да напъваш с всички сили.
Момичето изхлипа и прехапа до кръв долната си устна. Цялата се къпеше в пот, нощницата й бе влажна и прилепнала към натежалото й тяло. Китките на ръцете й бяха завързани за таблата на леглото.
— Прави каквото ти казва, момиче — нареди й Агнес Потс. — И бъди благодарна, че тя е тук. Аз вече съм твърде стара за тая работа.
Катрин се усмихна на възрастната женица и избърса потните си вежди с опакото на ръката си. Следващите контракции бяха болезнени и все по-чести, а Лизет крещеше, но изпълняваше точно инструкциите й, докато на бял свят не се появи едно мъничко момченце.
Катрин подаде бебето на Агнес, която весело му гукаше, докато го почистваше и увиваше в чистото вълнено одеяло. Накрая постави малкото вързопче в ръцете на сънената майка. Катрин се взираше в уморената, нежна усмивка на младата жена, видя неизмерната гордост и любов, които се четяха на лицето й, и почувства същото благоговение, каквото винаги изпитваше при вида на новородено дете. Животът беше толкова ценен. И толкова несигурен.
Несъзнателно ръката й се плъзна към леко закръгления й корем. През последните три седмици й прилошаваше всяка сутрин. Не можеше да погълне дори залък хляб. Знаеше отлично какво означава това. Толкова отчаяно се бе опитвала да забрави мъжа, в когото така необмислено се беше влюбила, да изхвърли от съзнанието си високия му, тъмен силует и да привикне с новия живот, който си бе изградила в Сейнт Ийвс. Опитваше се да потисне болката от загубата.
Сега, когато носеше неговото дете в утробата си, Катрин знаеше, че никога няма да успее.
Тя въздъхна и изми ръцете си над легена върху плетената маса. Поне някаква част от него щеше да остане с нея през годините. Катрин си помисли за малкото момиченце, което се молеше да роди, за копринената му черна косица и тъмните очи със сребристи пламъчета, които несъмнено щеше да наследи, и сърцето й се изпълни с болезнен копнеж.
Болеше я, че детето й никога няма да види баща си.
Болеше я за Люсиен и за самата нея.
Шест месеца! Шест дълги, мъчителни месеца без никаква следа от нея. Люсиен изкачи стръмното стълбище по пътя за кабинета си. Току-що се бе завърнал от пътуване до Мейдстоун, откъдето му бяха писали, че жена с описанието на Катрин живее в градчето. Това не беше първото безсмислено пътуване.
След първите две седмици на безплодни усилия да я открият бе обявил награда за някакви сведения. Доста хора се поблазниха от парите. Нат Уитли нае хора, които да проследят всяка възможна нишка, и повечето от тях отпаднаха. Но Люсиен пожела да се заеме лично с онези от тях, които изглеждаха обещаващи.
— Милорд! Милорд! Вие сте у дома! — Майкъл се втурна към него и Люсиен го притисна в прегръдките си.
— Пристигнах преди около час. Не исках да прекъсвам урока ти.
— Старият Парни ме учи на френски. Божичко, защо му трябва на човек да говори като ония скапани жабари?
Люсиен едва потисна усмивката си. Това дете беше най-ценният дар, който Катрин му даде. В дни като този, когато се натъкваше на поредната задънена улица, му се струваше, че ако не е малкият Майкъл, този път ще затворят него в онази лудница.
— Мистър Парнел се грижи да бъдеш добре подготвен за влизането си сред обществото — опита се той да му обясни. — Нали ми каза, че искаш да станеш истински джентълмен. Е, в такъв случай трябва да умееш да разговаряш на френски.
— Обзалагам се, че вие не можете да говорите като тия жабари.
— Онези жабари. И ако мислиш така, наистина грешиш. Je parle francais assez bien. Comprenez-vous?5 Това е задължително за членовете на висшата класа.
Майкъл се намръщи.
— Звучи страхотно, когато го казвате вие. Старият Парни звучи като жаба в ръждива кофа.
Люсиен отново се усмихна.
— Добре тогава. Научи думите, а аз ще те упражнявам да ги изговаряш правилно. Става ли?
Майкъл се ухили.
— Става!
Люсиен го отпусна на земята и момчето весело припна по стълбите, за да се заеме отново с уроците си.
— Милорд? — Маркизът се обърна при звука от гласа на Рийвс. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но имате посетител.
— Посетител? Кой?
— Лейди Алисън Хартман. Казах й, че не бихте могъл да я приемете, след като току-що сте се завърнали от дълго пътуване до Мейдстоун, но тя настояваше да ви види. Казах й да ви изчака в зелената стая. Да я отпратя ли, милорд?
Алисън Хартман. Люсиен въздъхна, внезапно почувствал се по-изморен отпреди. Господи, от всички хора на света най-малко очакваше да види нея.