— Милорд?
— Какво? О, не… Всичко е наред, Рийвс. — Мислите му се върнаха към настоящето, далеч от спомените за Алисън, които дори не можеха да се сравняват с онези, които пазеше от Катрин. — Ще поговоря с нея.
Когато отвори вратата на зелената стая, я видя да седи на тапицирания в зелено диван — също толкова руса, мила и хубава, колкото при първата им среща. Помисли си за постоянното напрежение, с което живееше и което бе издълбало дълбоки бръчки по лицето му, и за миг му хрумна, че той вероятно й изглежда с десет години по-стар.
— Милорд? — Тя се изправи, когато го видя да влиза. Вдигна очи към него и се усмихна. — Радвам се да ви видя.
Люсиен потърси с поглед баронесата, нейна майка и неразделна компаньонка, но този път тя не се навърташе наоколо.
— Лейди Алисън… — Той направи изряден поклон над ръката й. — Изглеждате красива както винаги.
Лицето й поруменя приятно.
— Благодаря, милорд.
— Надявам се, че родителите ви се чувстват добре.
— Те наистина са добре, милорд. Аз обаче съм доста разтревожена напоследък.
Люсиен повдигна вежди.
— Разтревожена?
— Да, милорд. Носят се ужасни слухове… За никого не е тайна, че съпругата ви ви е изоставила. Обвиняват я в ужасни неща.
Стори й се, че думите й го засегнаха.
— Съпругата ми е невинна. През живота си не е сторила зло никому.
Алисън сведе поглед към ръцете си, които притискаше в скута си.
— Не се съмнявам в думите ви, милорд — отвърна меко тя. — Но знаете, че тя много ме нарани.
Гневът му мигом се изпари. Катрин не беше единствената, която нарани Алисън Хартман. Той се бе оказал неспособен да направлява нещата, да подреди сам живота си.
— Катрин винаги е съжалявала за онова, което се случи, милейди. Както и аз самият. Тогава тя отчаяно се нуждаеше от моята защита. Водела се е от вярата, че нашият брак ще продължи кратко и че двамата с вас един ден ще можем наистина да се оженим.
Ярките й сини очи се заковаха на лицето му.
— Наистина ли е смятала така?
— Да.
Алисън пристъпи към него и пъхна мъничката си, облечена в ръкавица длан в ръката му.
— Може би точно затова си е тръгнала, милорд. За да можем ние двамата най-после да се съберем.
Люсиен погледна към ръката й, която несъзнателно стискаше ръкава му — изящна и неповторимо женствена. Не можеше да си представи, че тази малка и нежна ръчица ще направи каквото е необходимо, за да спаси живота на едно малко дете.
— Може би това е била една от причините — отвърна той и внимателно се освободи от ръката й. — Но когато си тръгна, тя нямаше представа колко много я обичам. Не знаеше, че се радвам, задето се ожених за нея и че се чувствам горд да я наричам моя съпруга.
Тялото на Алисън се скова, ръцете й се вкопчиха в дантелата на кремавата й копринена рокля.
— Мислех, че не вярвате в любовта. Винаги ми повтаряхте, че това чувство не съществува.
— Бил съм истински глупак — отвърна й простичко той.
Светлите й вежди се сключиха на челото й.
— Надявах се, че ние двамата можем да поправим нещата помежду си. Сега разбирам, че съм сгрешила. В такъв случай, ще приема предложението на Риджиналд Дикерсън, лорд Мортимър, както майка ми настояваше да сторя. — Тя вирна гордо брадичка, повдигна полите си и си проправи път покрай него.
Люсиен улови ръката й.
— Може и да не ми вярвате, Алисън, но двамата с вас имахме късмет, че не се оженихме. Вие заслужавате съпруг, който да ви обича, независимо дали е Мортимър или някой друг. Трябва обаче да се уверите, че и вие сте способна да отвърнете на любовта му. Любовта е ключът към истинското щастие.
Алисън не му отговори, но за миг нещо проблесна в очите й. Люсиен гледаше как се полюшва кринолинът й, докато вървеше по коридора. Алисън беше мила и невинна — жената, която винаги бе вярвал, че желае.
Сега вече знаеше, че в действителност се нуждае от интелигентна и страстна съпруга, от истински партньор и приятел. От жена, която не се бои да го предизвика и чието предизвикателство той с радост приема. Нуждаеше се от Катрин Грейсън и твърдо вярваше, че един ден ще я открие. Нямаше да се предаде, докато не си я върнеше.
24
Дните се превръщаха в седмици, седмиците — в месеци. Самотни, безрадостни, коледните празници наближиха и отминаха. Навън студеният януарски вятър блъскаше в керемидите на покрива. Ледените морски вълни се разбиваха с трясък в брега, а заледената земя бе покрита с килим от хрупкав сняг.
Вътре, зад дебелите стени на каменната колиба, огънят от камината затопляше дървените греди над главата на Катрин. Восъчните свещи в ъгъла разпръскваха мека жълта светлина.