Беше само сън. Още едно от онези нощни видения, които я оставяха изпълнена с жажда, отчаяние и непоносима тъга. Катрин потръпна от студа в стаята, избърса влажните следи по лицето си, измъкна се от топлите завивки и отиде да успокои разплаканото бебе.
Джейсън Сенклер последва иконома по коридора и въведе дребничката си съпруга в кабинета на маркиз Личфийлд. Усмихнат, Люсиен ги покани да влязат.
— Радвам се да ви видя — каза той и заобиколи бюрото си, за да целуне сърдечно Велвет по бузата. — Струва ми се, че не съм ви виждал цяла вечност.
Велвет му се усмихна.
— Защото е точно така — упрекна го меко тя. — Решихме, че след като продължаваш да пренебрегваш поканите ни да посетиш Карлайл Хол, трябва да дойдем ние.
Люсиен ги настани на удобния диван пред камината. Пръстите му изглеждаха тъмни на фона на бялата дантела на ръкава му.
— Радвам се, че така сте решили. Напоследък, изглежда, съм се превърнал в отшелник.
Горе-долу от една година насам, помисли си Джейсън. Откакто изчезна Катрин, Люсиен почти не излизаше от къщата, освен за да се впусне след поредната неясна следа, която би могла да го отведе при съпругата му. Колкото и тъжно да му се струваше, Джейсън вече бе започнал да приема, че Катрин никога няма да се върне и че дори херкулесовските усилия на приятеля му не са в състояние нещо да променят. Изглежда, тя просто беше изчезнала.
— Разбирам, че все още си потиснат — каза меко Велвет и се облегна на дивана. — Но дори отшелниците напускат скривалището си понякога.
— Сигурно е така — съгласи се Люсиен. — Защо да не започна сега? Време е за обяд. Ще наредя на готвача да приготви нещо за всички ни.
— Чудесна идея — отвърна Джейсън и се насили да се усмихне, докато приятелят му позвъняваше на прислугата, но всъщност си мислеше за тънките бръчици, които тревогата и напрежението бяха издълбали по красивото лице на маркиза. През изминалите няколко месеца Люсиен бе започнал да се бои, че граф Дънстън би могъл да има нещо общо с мистериозното изчезване на Катрин. Това го накара да претърси всички болнични заведения на територията на Англия, отново без всякакъв успех.
Джейсън вярваше, че Катрин сама ги е поставила в безизходица. Тя бе напуснала Касъл Ранинг, твърдо решена да не я открият, и както с повечето неща, с които се захващаше, беше успяла.
Питаше се само дали тази жена има и най-малката представа какво е причинила на най-добрия му приятел със своето изчезване.
— Рийвс ще ни повика, когато обядът бъде готов — каза Люсиен и се настани срещу тях. — И така, по какъв повод съм удостоен днес с приятното ви присъствие?
— Всъщност дойдохме да сложим край на твоето усамотение — отвърна Джейсън. — Каним се да отскочим до Лондон. Надявахме се двамата с Майкъл да ни придружите.
Ъгълчето на устните му се изви в усмивка, но Люсиен поклати глава, както Джейсън се бе опасявал.
— Оценявам поканата ви, но се боя, че този път ще трябва да ви откажа. В момента съм много зает. С арендаторите ми обсъждаме плановете за идната година. Нямам възможност да замина.
Не, той наистина не може да замине, помисли си ядно Джейсън. Няма желание за нищо друго, освен да седи в проклетия си замък и безутешно да скърби. Твърде късно приятелят му бе открил, че е отчаяно влюбен в собствената си съпруга. Беше я изгубил заради проклетата си гордост и арогантност, а сега болката от загубата го превръщаше в жив мъртвец.
— Знам, че си зает — отвърна гласно Джейсън. — Винаги си имал много работа и занапред ще е така. Но това не е единствената причина, и ти го знаеш. Истината е, че не искаш да заминеш заради Катрин. Не можеш да забравиш жена си. Чувстваш се виновен, задето си я прогонил. Обичаш я и искаш тя да се върне. Но това, приятелю, ми изглежда малко вероятно. Съжалявам, но дойде време да погледнеш истината в очите.
Люсиен сякаш се скова, но не му отговори, само стана и пристъпи към прозореца.
— Заминавайки, Катрин е искала ти да продължиш живота си. И независимо дали ти харесва или не, точно за това трябва да помислиш.
Люсиен се взираше през прозореца. Беше по-слаб, отколкото Джейсън някога го беше виждал, очите му бяха загубили обичайния си блясък и сребристите пламъчета вече не проблясваха в тъмните им дълбини.
— Зная, че си прав. Но още не съм готов за това. След време вероятно ще имам някакъв избор, но засега… — Той поклати тъжно глава. — Не знам, Джейсън. Не мога да я изхвърля от мислите си. Не минава ден, без да се тревожа за нея. Питам се дали има какво да яде, дали е на топло и дали има към кого да се обърне, ако се нуждае от помощ.
За първи път той ги погледна и в очите му се четеше такова страдание, че Джейсън почувства тежест в гърдите си.