Выбрать главу

— Знам, че няма да се върне — продължи Люсиен. — Вече се примирих с това. Но истината е, че ми липсва повече, отколкото някога съм си представял. Не съм готов да продължа живота си без нея… поне засега.

Джейсън не каза нищо. Когато погледна Велвет, видя как тя тайничко избърса една сълза.

— Само, ако знаеше… — прошепна Велвет. — Тя те обича, Люсиен. Никога не би искала да те види самотен. Само да имаше начин да разбере какво ти причинява…

Люсиен мрачно я погледна.

— Какво ми причинява? — отвърна остро той. — А аз какво й причиних? Вината е само моя — изцяло. Нищо подобно нямаше да се случи, ако не бях такъв упорит глупак.

Велвет се изправи от дивана и се приближи към него. Малката й длан докосна ръкава му.

— Не трябва да се съдиш толкова строго. Катрин също има вина. Трябваше да дойде при теб, да говори с теб, да ти се довери. Ти никога не си я предавал, Люсиен — никога. Ако те беше помолила за помощ, ти никога не би й отказал подкрепата си.

За миг той извърна очи.

— Не — отвърна дрезгаво Люсиен. — Никога нямаше да й откажа подкрепата си, но и никога не се опитах да я разбера. Това е истинската причина тя да си тръгне.

Джейсън прочисти гърлото си. От месеци насам страдаше заедно с приятеля си.

— Сигурен ли си, че няма да промениш решението си и да дойдеш с нас? Децата ще се радват двамата с Майкъл да ни придружите.

Люсиен тъжно се усмихна и поклати глава.

— Може би следващия път.

Велвет се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Иска ми се да можех да кажа нещо… да направя нещо…

— Достатъчно е, че дойдохте тук. Благодаря и на двама ви, че останахте мои приятели.

Джейсън само кимна. Внезапно почувства гърлото си пресъхнало. Точно тогава влезе икономът и обяви, че обядът е готов.

— Да вървим — усмихна се Люсиен и ги подкани към вратата.

Обгърнал кръста на Велвет, Джейсън тъжно си помисли, че той е може би един от малкото мъже, които знаят какво точно изпитва приятелят му. При спомена за мрачните дни от своето минало можеше лесно да си представи как би се почувствал, ако някога изгубеше Велвет, както Люсиен бе изгубил Катрин.

25

Катрин не можеше да каже защо бе насрочила пътуването точно за петнадесети март. Тогава се навършваше точно година от деня, в който бе напуснала Касъл Ранинг. Може би все пак имаше някаква закономерност в това — да изпълни най-трудната задача, която някога си бе поставяла, именно в този ужасен ден.

Катрин се загърна още по-плътно в топлото си наметало и се облегна в седалката на каретата, която бе наела за пътуването. Грейди Босуърт, пълничката вдовица от Сейнт Ийвс, която й помагаше да отгледа бебето, седеше на отсрещната седалка. Съпругът и детето й бяха починали едновременно от дифтерит, когато бебето й беше само на две седмици. Грейди все още имаше мляко и се грижеше за Люк, за да може Катрин да продължи работата си. Жената се бе превърнала в нейна близка приятелка, която несъмнено щеше да й липсва, когато се върнеше в Корнуол.

— Сигурна ли сте, че негова светлост ще се съгласи да остана? — Грейди й задаваше този въпрос поне за десети път, откакто бяха потеглили.

— Аз искам да останеш, Грейди. Люк се нуждае от теб. Отначало ще бъде изплашен от новата обстановка. Докато ти си с него, той ще знае, че е в безопасност.

— Това не ми се вижда много редно — промърмори жената. — Просто не ми се вижда редно.

Катрин замълча. Нямаше значение дали Грейди одобрява постъпката й, или не. След дълги месеци на непрестанна мъка най-после бе взела решението, за което от самото начало знаеше, че е най-правилно. Люк Монтен беше наследник на маркиз Личфийлд. Той заслужаваше всички права, които му се полагаха по рождение, и дори това да разбиеше нейното сърце, Катрин смяташе да му ги даде.

Тя си пое мъчително въздух. Беше изморена от дългите дни по пътищата, но краят на пътуването им най-после наближаваше. Вече нямаше търпение да достигне целта си, да приключи с болезнената задача, която сама си беше поставила.

И същевременно искаше да отложи този момент.

Каретата трополеше по калните пътища. През изминалата година откакто бе напуснала Касъл Ранинг, се справяше добре с парите. Живееше скромно и все още разполагаше с прилична сума, за да си позволи тази карета и да пътува сравнително удобно. Това обаче не можеше да намали страданието, което й предстоеше, щом пристигнеше в Касъл Ранинг.

В момента минаваха през Горшам. Катрин се скри зад плътните завеси. Боеше се, че някой би могъл да я разпознае и да я предаде на властите. Сигурно все още я издирваха заради убийството на Дънстън. Градчето бе притихнало. Повечето хора си стояха по домовете, прогонени от улиците от лекия дъждец. Бездомна котка лежеше на прага на една колиба, а през прозорците на таверната се процеждаше бледа светлина.