— Сигурно ти е студено — промълви той. — Нека ти донеса чашка бренди…
— Не, моля те, добре съм. — Катрин посегна да го задържи, преди да е стигнал до бюфета. — Извинявай, че не те предупредих за пристигането си — изрече тя на един дъх. — Зная, че не ме очакваш… и как би могъл? Нямаше ме цяла година. Нямах намерение изобщо да се връщам, но… — Думите застинаха на устните й. Тя погледна надолу към бебето и Люсиен почувства ледена топка в стомаха си.
— Детето… твое ли е? — попита я меко той, сякаш търсеше правилните думи. Боеше се да не каже нещо погрешно, боеше се от онова, което Катрин щеше да му отговори.
— Наше е — отвърна едва чуто тя. Очите му се притвориха от болка. — Люк е причината да дойда тук.
— Люк? — повтори той, и тази единствена дума се откъсна с усилие от устните му.
— Люсиен Уилям Монтен. Когато заминах, вече знаех, че нося дете, но предполагах, че това не би променило нещата. След смъртта на вуйчо ми…
Люсиен поклати глава.
— Дънстън не е мъртъв. Няма защо да се боиш от властите. Вече не те издирват.
От раменете й сякаш се смъкна някакъв товар. Изглеждаше толкова бледа, толкова нещастна. Едва се сдържаше да не я приближи, да не я притисне в обятията си. Люсиен си наложи да остане на мястото си. Боеше се, че тя отново ще избяга.
— Не съм се опитала да го отровя.
Маркизът преглътна мъчително.
— Зная, че не си. Все още не е известно кой точно го е направил, но съм сигурен, че ти не си способна на такова нещо.
Тя го изучаваше напрегнато известно време, сякаш се питаше дали да му повярва. После отново погледна детето, което се бе събудило. Беше негово, несъмнено — с черната коса и тъмни очи на рода Монтен. За миг нещо болезнено стегна гърлото му и не му позволи да проговори.
Когато Катрин отново го погледна, очите й плуваха в сълзи.
— Трябваше да дойда — каза тя. — Не можех повече да го държа далеч от теб. Исках да го отгледам сама. Бог ми е свидетел, че исках. Но Люк заслужава онова, което му се полага по рождение. Освен това знам, че ти ще го обичаш точно толкова, колкото го обичам и аз.
В думите й сякаш се съдържаше и още нещо, нещо, което му се изплъзваше. Гласът му се изтръгна с усилие от устните му.
— Много е хубав.
— Той е много кротко бебе. Рядко плаче през нощта и има най-сладкия смях на света. Когато ме погледне, винаги се сещам за теб и… — Тя не довърши. Лицето й се обля в сълзи. — Искаш ли да го подържиш?
Ръцете му трепереха. Много внимателно, той посегна и пое в ръце малкото вързопче. Детето отново се бе унесло.
— Има нужда от гледачка — продължи Катрин. — Доведох една жена от село, мисис Босуърт. Тя е с нас почти от самото начало. Чака отвън, в каретата. Ще я пратя веднага щом си тръгна.
Най-после — излезе наяве истината, която досега не бе споменала или просто той бе отказал да чуе. Нещо проблесна в очите му. Нали тя не смяташе да се откаже от собственото си дете? Сигурно я бе разбрал погрешно.
Катрин избърса сълзите от лицето си.
— Сутрин Люк обича слънчевите лъчи да галят люлката му. Това винаги го кара да се усмихва. — Тя протегна разтрепераната си ръка и придърпа одеялото под брадичката му. — Понякога има колики, но мисис Босуърт знае какво да прави. Направих списък на нещата, от които ще имаш нужда. Ще го оставя на масата.
Люсиен се вторачи в красивото, сгърчено от болка лице на жената, която обичаше, и за миг си помисли, че сърцето му ще се пръсне.
— Не разбирам ти за какъв човек ме смяташ.
Насълзените й очи срещнаха погледа му. Веждите й лекичко се извиха.
— Мисля, че си най-добрият човек на света. Никога нямаше да ти поверя Люк, ако не смятах така.
— И все пак вярваш, че ще ти позволя да се откажеш от детето, което очевидно обичаш с цялата си душа? Че ще ти позволя да си тръгнеш от този дом без сина си?
Тежки сълзи се търкулнаха по лицето й.
— Моля те… недей. Повече от всичко на света искам да го задържа за себе си, но той е също и твой син. А аз съм ти длъжница. След онова, което ти причиних, дължа ти поне твоя син.
Сърцето му болезнено се сви. Струваше му се, че не може да си поеме достатъчно въздух.
— Умолявам те да не ме обричаш на това, Катрин. Думите ти ме нараняват.
Тя сякаш не го чуваше.
— Все още ли… Люк наш законен син ли е?
Устните отказваха да му се подчиняват.
— Не съм анулирал брака. Все още си моя съпруга.
Още миг тя остана втренчена в него, сякаш завинаги искаше да запечата чертите на лицето му в съзнанието си. После извърна очи.