— Може би. Но те са и моето спасение.
Люсиен не й отговори. Тя беше странно създание. Твърде интелигентна за човек от висшето общество, и все пак необяснимо привлекателна. Чувстваше се притеснен от факта, че откакто я бе приел в Касъл Ранинг, не можеше да преодолее слабостта си към нея. Но бе сгоден за друга; не биваше да забравя това.
Можеше само да се надява, че Алисън Хартман ще възпламени чувствата му също толкова бързо, колкото бе успяла Катрин Грей — с един случаен поглед към глезена й.
3
Господи, как не й се искаше да тръгва. Катрин прокара пръсти по кралскосинята завивка на огромното легло, обградено от кадифени балдахини, в което бе прекарвала нощите си през изминалите дни.
Щеше да й липсва лекият живот на привилегированите, който някога бе приемала за даденост, а сега трябваше завинаги да напусне. Щеше да й липсва топлото приятелство на лейди Бекфорд и дори напрегнатите разговори с тъмнокосия собственик на този замък. Но можеше да живее и без тях. Беше ли на свобода, можеше да преживее почти всичко.
Катрин решително смъкна снежнобялата калъфка на пухената си възглавница. В нея щеше да носи храната, която бе успяла да отмъкне през последните три дни. Налагаше се да вземе и една от роклите, които лейди Бекфорд й бе заела, а също и нощницата на приветливата дама. Съвестта я гризеше при тази мисъл, но не можеше да постъпи другояче.
Искаше й се да има някоя и друга монета, за да плати за дрехите или поне да си помогне за предстоящото пътуване, но дори не си помисляше да вземе още нещо от единствените хора, които се бяха държали мило с нея през последната година. Надяваше се по пътя да си намери някаква работа, за да си набави нужните средства.
Вече бе взела решение да се насочи към Корнуол, провинциално селце, където да си намери някаква работа, да си изгради нов живот и просто да изчезне от света. Щеше да тръгне късно вечерта, веднага щом се увери, че всички в къщата спят. По-рано днес се бе оплакала от главоболие и й носеха храната в стаята. Имаше нужда от време, за да събере сили и да се подготви за новото бъдеще, което криеше само неизвестност.
С натежало сърце, Катрин прекоси стаята и се спря пред масивния гардероб. Щеше да облече най-простата от дадените й назаем рокли — тъмнозелена вълнена дреха, поръбена с кремава дантела, когато я сепна внезапно почукване по вратата.
На прага стоеше икономът, Рийвс.
— Маркиз Личфийлд настоява да слезете в кабинета му.
Обхвана я смътно безпокойство.
— Става късно. Сигурен ли сте, че маркизът иска…
— Маркизът иска да ви види и то незабавно. Само това ми каза.
Катрин кимна, опитвайки се потисне обзелия я страх.
— Кажете му, че слизам след миг.
Икономът не се помръдна.
— Той нареди да ви заведа.
Страхът й премина в животински ужас. Стойката на иконома бе непоклатима, а това й загатваше в какво настроение е изпаднал самият маркиз. Мили боже, невъзможно бе пратеникът му да се е върнал! Сигурно беше нещо друго, нещо незначително като например да й предложи разходка на сутринта. Надяваше се да е така. От все сърце се молеше да е така.
Обхваната от трескаво вълнение, Катрин се спусна по стълбите. Сърцето й препускаше, дланите й се потяха. Когато влезе в кабинета, маркизът стоеше пред прозореца с гръб към нея. Но погледът й не пропусна да отбележи суровата стойка на раменете му, макар да се надяваше, че греши.
Той изчака икономът да затвори вратите след себе си — звук, който отекна в съзнанието й като захлопването на ковчег. После се обърна, а когато погледът му се закова върху лицето й, в очите му несъмнено проблясваше гняв.
— Коя си ти? — Гласът му съдържаше такава неподправена заплаха, че тя несъзнателно отстъпи крачка назад. Искаше й се да избяга. Искаше й се да попадне на друго място — където и да е, само не и в неговия кабинет. Тя навлажни устните си, но така и не успя да ги раздвижи.
— Накара ме да изпратя послание на другия край на страната, до човек, който никога не е съществувал. Излъга ме. Възползва се от моята благосклонност и безсъвестно прие приятелството на леля ми. А сега искам да знам коя си ти и какво правиш тук.
И тогава тя побягна — втурна се лудешки към вратата и прекоси коридора като подгонен дивеч. Личфийлд я настигна точно пред входната врата, сграбчи я през кръста и здраво я притисна до гърдите си.
— Няма да стигнеш далеч — изсъска той, което прозвуча по-зловещо и от най-ужасяващия крясък. — Не и докато не ми кажеш истината. — Катрин почувства силните му мускули под бялата материя на ризата, здравината на бедрата му, опрени в нея, и потръпна. Сълзи напираха в очите й, но тя премигна, за да ги потисне.