Катрин приглади светлата му косица, притисна го отново към себе си, а после се отдръпна да го погледне.
— Отсега нататък… ако нямаш нищо против… много бих искала да ме наричаш „мамо“.
Майкъл насочи към нея насълзените си сини очи, а мъничкото му личице се сгърчи в усмивка.
— Ще ми бъдеш майка?
— Стига да искаш.
— О, да — много искам. Сега ще… ще имам майка и баща като всички останали.
Катрин оправи реверите на кадифеното му палтенце, само за да има повод да го докосне.
— Точно така, Майкъл. Освен това, вече имаш малко братче. Казва се Люк. Искаш ли да го видиш?
Майкъл я погледна изумен.
— Имам братче?
— Да.
— В такъв случай много бих искал да го видя — отвърна съвсем прилично детето.
Над русата му главичка Катрин погледна изненадано към Люсиен и двамата се усмихнаха.
Същия ден за първи път тя се върна в малката каменна колиба и бе изумена да открие, че тя я очаква. В дните след нейното заминаване Люсиен беше подредил вътре всичките безценни предмети от импровизираната й лаборатория, които така старателно беше скрила в обора.
Сега тя бе отново у дома, но грижите за децата едва ли щяха да й оставят много време за работа. Все пак я сгряваше мисълта, че когато намери време, е свободна да й се отдаде. За Катрин работата й бе нейното лично предизвикателство, което правеше живота й завършен.
Катрин се усмихваше, докато оглеждаше вътрешността на колибата в този първи топъл ден от пролетта. Въпреки че навън слънцето блестеше ослепително, топлата жарава в камината едва успяваше да прогони студа от дебелите каменни стени на нейното убежище. Люсиен старателно бе подредил медицинските книги, които някога бе взела от неговата библиотека, и бе отрупал пода на малкото салонче с нови, непознати за нея издания. Вероятно му бе коствало доста усилия да се снабди със специфичните текстове, които бяха наредени на купчинки по пода.
Тази мисъл извика нова усмивка на устните й — собственият й съпруг очевидно насърчаваше ексцентричните й интереси, които преди време считаше за недопустими. Катрин весело си тананикаше, докато поливаше саксийките с лечебни билки, подредени по лавиците пред слънчевия прозорец. Безгрижна и щастлива, тя едва долови с периферното си зрение движението на стоманената брава, преди вратата да се отвори. Катрин се усмихна и се обърна, сигурна че съпругът й идва да я види. Но човекът, който прекрачи прага на колибата, не беше Люсиен.
Беше Дъглас Рот.
Ледена тръпка пропълзя по гръбнака й.
— Вуйчо Дъглас — едва съумя да пророни тя. — Изненадана съм да те видя тук.
Тънките му устни се извиха в жлъчна усмивка.
— Не разбирам защо трябва да си изненадана. За всичките години, в които живя под моята опека, би трябвало да си научила, че аз твърдо вярвам във възмездието. Доколкото си спомням, успях да ти дам няколко урока, че не би могла да се изпречиш на пътя ми, без да получиш наказание.
Катрин замръзна. Как би могла някога да забрави суровите уроци, научени от вуйчо й? Първите години под неговата опека бледнееха пред месеците, прекарани в „Сейнт Бартоломю“.
— Откъде разбра, че съм тук?
Той пристъпи напред и затвори вратата зад гърба си, очевидно притеснен от възможността да докосне някоя от стъклениците по масата с тревистозеленото си палто. Несъзнателно, Дъглас посегна към напудрената си перука, за да се увери, че си е на мястото.
— Не беше никак трудно да те открия. От няколко дни наблюдавам къщата. През това време забелязах и тази… колиба. Лесно бе да се досетя, че това царство на билките би могло да е само твое убежище, така че трябваше само да изчакам появата ти. Знаех си, че няма да ми се наложи да чакам дълго.
Катрин нервно навлажни устни.
— Защо дойде? Какво искаш от мен?
Веждите му се извиха в сардонична гримаса.
— Какво искам ли? Сигурно можеш и сама да се досетиш. — Устните му се сгърчиха в студената, безмилостна усмивка, която често навестяваше кошмарните й сънища в „Сейнт Бартоломю“. — Искам да си платиш, задето разруши моя свят. — Той пристъпи към нея, а носът му се сбърчи от отвращение при необичайната миризма на лечебни билки и отвари. — Ти отне единствения смисъл в живота ми, Катрин. Изхвърли ме от Милфорд Парк. Ти опетни репутацията ми на благородник, да не говорим за неуспешния ти опит да сложиш край на моя живот — за което, смея да заявя, мога само да ти се възхищавам. И все пак опитът ти излезе неуспешен. Уверявам те, че аз няма да допусна тази грешка.
За първи път Катрин почувства истински страх. Дъглас Рот бе дошъл да търси отмъщение и, очевидно, възнамеряваше да я убие. Погледът й неволно се стрелна към вратата, но Дъглас препречваше всичките й пътища за бягство.