Катрин припряно търсеше някакъв изход от ситуацията.
— Не аз се опитах да те убия. Много пъти съм искала — и несъмнено съм имала безброй причини — но не го направих аз. Уверявам те, че ако бях опитала, несъмнено щях да успея.
Някакво мускулче потрепна на бузата му.
— Винаги си била нагла малка женичка. Почти ти повярвах. Почти. Но дори и да ми казваш самата истина, това няма да промени нещата. Ти разруши живота ми и провали плановете ми за бъдещето. Смятам да се погрижа да си платиш за това.
Катрин не посмя да чака повече — втурна се към вратата в безплодно усилие да заобиколи едрата фигура на вуйчо си отляво.
— Няма да стане! — Той се оказа по-бърз и по-силен, отколкото изглеждаше. Ръцете му безмилостно я сграбчиха и я замъкнаха далече от спасителната врата.
— Помощ! Няма ли кой да ми помогне?! — Но никой не можеше да я чуе през дебелите каменни стени и единственото, което получи в отговор на усилията си, бе силен шамар по лицето. Зъбите й изтракаха от удара.
— Не смей да хленчиш повече — чу ли? Това няма да ти помогне — и двамата го знаем.
Думите му бяха самата истина и тази мисъл накара сърцето й да подскочи. Катрин се мяташе отчаяно в твърдата хватка на ръцете му и успя да го ритне в слабините. Това й даде възможност да се измъкне и отново да хукне към вратата, но дългите фусти на роклята затрудняваха движенията й. Само след миг Дънстън я застигна. Пръстите му се вкопчиха в косата й, а юмрукът на другата му ръка се заби в челюстта й. Катрин се свлече безпомощно на пода. Последното нещо, което си спомняше, бе пулсиращата болка в главата и зловещия смях на Дънстън Рот.
Черният жребец на Люсиен се носеше в лек галоп през полето. Беше още рано, но вече бе свършил доста работа. Тази сутрин бе решил да остави Катрин сама, за да й даде възможност спокойно да се отдаде на работата си в колибата. Слънцето обаче блестеше толкова ярко и небето беше така ясно и синьо, а тя толкова дълго му беше липсвала, че нямаше търпение да се потопи в лъчезарната й усмивка, да чуе смеха й.
Щом изкачи хълма, той смени посоката и насочи коня си към колибата на Катрин. И точно тогава видя гъстия пушек. Идваше точно от тази посока и съвсем не приличаше на безобиден дим, който се издига от комина.
Сърцето му се обърна в гърдите. Люсиен се приведе над гривата на коня си и го пришпори в бесен галоп. Когато се спусна по възвишението, видя първите огнени пламъци на се процеждат под стрехите на колибата, а малката кобилка на Катрин се дърпаше като обезумяла, вързана за юздата си.
Люсиен пришпори своя жребец.
С шеметна скорост животното прекоси хълма и потока и изцвили диво, когато маркизът внезапно го закова пред колибата. Люсиен скочи от седлото, влетя през тежката дъбова врата и се спря едва пред жарката огнена стена.
— Катрин! Катрин, за бога, вътре ли си? — Очите му отчаяно се опитваха да пробият плътната преграда от пламъци и гъст пушек. — Катрин! Катрин! — Той пристъпваше пипнешком покрай стената, спъваше се в камарите от книги и събаряше по пода мензури и стъкленици. — Катрин, аз съм, Люсиен! Моля те, отговори ми!
От потъналия в гъст дим ъгъл долетя приглушен стон. С присвити очи, задавен от пушека, Люсиен се запрепъва в посока на звука. Сред счупените стъкленици и саксии, сред разкъсаните страници от книги, които някой бе пръснал, за да подсили огъня, маркизът забеляза късче кафява вълнена материя.
Борейки се с обземащия го страх, той коленичи до тялото на съпругата си. Видя, че тя диша, видя също, че ръцете й са завързани, а в устата й е напъхано грубо парче плат. Люсиен побърза да я вдигне на ръце и веднага се насочи към вратата.
— Спокойно, любов моя. Само да се измъкнем оттук, всичко ще се нареди. — Катрин простена в отговор, а Люсиен я притисна още по-плътно към гърдите си. Залитайки, той прекоси стаята, политна към горящата врата и се озова отвън. Лъхна го свежият пролетен въздух. Маркизът не спря, докато не стигна прикритието на дърветата, където внимателно пусна Катрин на земята и махна парчето плат от устата й. После извади ножчето от ботуша си, преряза въжетата на китките й и щателно я прегледа за някакви рани или счупени кости.
Изведнъж очите й широко се отвориха и Катрин задъхано си пое глътка свеж въздух. Опита се да му каже нещо, но гласът й бе дрезгав от пушека и от гърлото й се изтръгна задавено хриптене.
— Не се опитвай да говориш. Връщам се веднага. Отивам да доведа коня ти, преди огънят да е стигнал до него. — Люсиен се отдалечи от нея само за миг, освободи малката й кобилка и побърза да се върне при съпругата си, която тъкмо се опитваше да се изправи покрай дънера на дървото.