С усилие на волята повдигна глава и се вторачи в суровите черти на лицето му.
— Съжалявам, че ви излъгах. Тази вечер щях да си отида. На сутринта щях да съм далеч оттук. Господи, никога не съм искала да лъжа — особено този, който бе така щедър да ми помогне. Не съм искала да ви мамя. Просто нямах друг избор!
Устните му се извиха в безмилостна усмивка.
— Е, сега имаш избор — каза й. После отпусна здравата си хватка, но все още я държеше за ръката, докато я влачеше безмълвно през коридора към кабинета си. — Или ще ми кажеш истината, или ще те предам на властите. Изборът е ваш, мис Грей.
Катрин се опита да се пребори с него, да се освободи, но хватката му беше желязна. Не я пусна, докато не я върна обратно в кабинета си и не се увери, че вратата е здраво залостена. После превъртя и ключа в бравата и отново се обърна към нея.
— Е, мис Грей, направихте ли своя избор? Истината? Или властите? — Маркизът сключи ръце пред мощните си гърди, което го правеше да изглежда дори по-едър и внушителен отпреди. — Трябва да ви уверя, мис Грей, че съвсем не блъфирам. И със сигурност ще усетя на момента, ако се опитате да ми пробутате друга измислена история.
Катрин се взря в изсечените, решителни черти на лицето му и почувства през тялото й да преминава тръпката на поражението.
— О, господи. — Тя потъна в кафявата кожена тапицерия на дивана и колкото и да се бореше със слабостта си, очите й се изпълниха със сълзи. — Не може ли просто да ме оставите да си отида? След време ще припечеля достатъчно и ще мога да ви платя за храната и подслона. Нямам никакви дрехи, но вероятно ще намерите нещо старо, което…
— Чуйте ме — прекъсна я маркизът и този път гласът му прозвуча по-меко. — Каквото и да сте сторили, не вярвам да е по-лошо от целия този театър, който разигравате в момента. Ако сте откраднали нещо, ако сте наранили някого — просто ми кажете и ще намеря начин да ви помогна.
Тя поклати унило глава.
— Трябва да знам, Катрин. Кажете ми какво сте направили.
Катрин скочи като опарена. Ръцете й потрепваха в несигурни юмруци.
— Нищо не съм направила! Чувате ли ме? Нищо!
— Тогава защо бягате и се криете?
Тя прехапа горчиво тръпнещите си устни. Господи, как й се искаше да му се довери и да му разкрие истината!
Ръцете му се вкопчиха в раменете й и грубо я разтърсиха.
— Кажете ми, по дяволите!
Тя вдигна очи към лицето му. Сърцето й тежеше в гърдите като камък.
— Добре. Ще ви кажа истината — но при едно условие.
Той се намръщи.
— Не съм в настроение да приемам каквито и да било условия.
Катрин не промълви и думичка — просто стоеше и го гледаше.
— Добре, какво е условието?
— След… — Тя навлажни разтрепераните си устни. — След като изслушате моята история — ако решите, че не желаете да ми помогнете — ще ме пуснете да си вървя.
— Очаквате просто да ви оставя да си тръгнете, без пари и без подслон над главата си?
— Да.
Маркизът стисна мрачно челюстта си. Катрин ясно долавяше, че желанието й никак не му се нрави, но накрая той кимна утвърдително.
— Добре, имате думата ми.
Катрин си пое накъсана глътка въздух и призова цялата смелост, която й се изплъзваше.
— Не съм Катрин Грей. Аз съм лейди Катрин Грейсън. Граф Милфорд бе мой баща.
Веждите на маркиза се сключиха на челото му.
— Милфорд е бил ваш баща?
— Познавахте ли го?
— Чувал съм за него. Ползваше се с добра репутация.
Тя се усмихна някак тъжно.
— Той беше добър човек и прекрасен баща. Беше също доста богат. Когато почина преди пет години, остави огромно състояние. За съжаление, аз бях единствената му наследница.
— За съжаление?
Гърлото й сякаш пресъхна.
— Страхувам се, че това ми донесе само нещастие.
Той й помогна отново да седне на дивана и сам се настани срещу нея.
— Продължавайте, лейди Катрин. Разкажете ми какво се случи.
Тя приглади несръчно полите на роклята си и някак неуверено сключи ръце в скута си. Когато отново понечи да проговори, гласът й прозвуча дрезгав и несвойствен.
— Когато баща ми почина, майка ми отдавна вече бе напуснала този свят, което означаваше, че някой трябва да управлява моето наследство. С тази отговорност се нагърби братът на майка ми, Дъглас Рот, граф Дънстън.
Маркизът се наклони леко напред.
— Дънстън? Да, познавам го доста добре.
Никой не го познава достатъчно добре, помисли си Катрин. Никой не знае що за човек е в действителност. Но в момента можеше само да кимне. При споменаването на името му образът му бе изплувал в съзнанието й и тя се насили да го изтрие.
— Отначало му позволих изцяло да контролира парите ми. Никога не ми бе хрумвало да го попитам какво прави с тях и по какъв начин ги харчи. Живеехме в Милфорд Парк и дори невръстно дете като мен знаеше, че поддръжката на подобно място трябва да струва купища пари. Но когато поотраснах, започнах да ставам подозрителна. Открих, че той безотговорно пилее несметното богатство на баща ми и че ако не се опитам да го спра, скоро парите ще се стопят.