— Винаги съм смятал, че той самият има достатъчно пари — вметна Личфийлд.
— Всички мислят така. В действителност тези пари са мои и когато започнах открито да говоря за това и поисках да отчита похарчените средства, той ме изхвърли от къщата.
— Кога се случи това?
— Преди десет месеца.
Очите му не се откъсваха от лицето й.
— И къде ви изпрати?
Думите заседнаха в гърлото й. С огромно усилие тя промълви:
— В болницата „Сейнт Бартоломю“.
Очите му се разшириха от изненада; изглеждаше поразен.
— Дънстън ви е затворил в „Сейнт Бартоломю“?
Катрин извърна очи, изплашена от онова, което се четеше на лицето му.
— Да.
— За бога, и на какво основание го направи?
Тя премигна и по лицето й бликнаха горчиви сълзи.
— Каза им, че съм изгубила разсъдъка си. Каза, че го прави за мое добро и че не е в състояние да се справи с полудяла жена. — Само това се осмели да му каже. Господи, надяваше се той никога да не научи онова, което окончателно бе решило съдбата й.
Маркизът стана от стола си, пристъпи към нея и пое ръката й. Катрин осъзна, че трепери.
— Вие наистина сте уникална жена, Катрин, но не бих казал, че сте луда. — Той стисна окуражително ръката й и поклати глава. Очите му изглеждаха по-тъмни от всякога и сякаш в тях се четеше прошка. — Не мога да си представя, че някой е способен да причини всичко това на девойка, която е поверена на грижите му.
— Моля ви, маркиз Личфийлд, умолявам ви да ми помогнете. Не съм луда. Никога не съм била. Вуйчо Дъглас има високопоставени приятели и достатъчно пари на разположение, за да постигне всичко, което си науми. Ако някога ме открие, ще ме изпрати отново на онова място и… и… — Тя преглътна мъчително. — И този път не бих могла да го преживея.
При тези думи тя избухна в несдържан плач — дълбоки, покъртителни ридания, които разтърсваха цялото й същество. Почувства как диванът потъва под внушителното тегло на маркиза, който се отпусна до нея и обгърна тялото й със силните си ръце.
— Всичко е наред, мила моя, не плачи. Тук си в безопасност. Няма да позволя на никой да те нарани. — Катрин почувства ръцете му да приглаждат несръчно косите й — хубави ръце, с дълги пръсти, изящни и благородни. Долавяше силата на гърдите му и приятната топлина на тялото му. Минутите се изплъзваха неусетно. Той не се опитваше да я успокои. Просто я държеше така и я остави да се наплаче, докато най-сетне сълзите й пресъхнаха.
Катрин си пое дълбоко въздух и лекичко се отдръпна, за да го погледне в очите.
— Нямам към кого да се обърна. Ще ми помогнете ли?
Лицето му излъчваше мрачна решимост.
— Познавам Дъглас Рот. Никога не съм предполагал, че е способен на такава низост, но и никога не съм му имал доверие. Ще наема хора, които да се поинтересуват от делата му. Надявам се да открием нещо. А междувременно можеш да останеш тук.
— Аз ще ви се отплатя. Ако намерите начин да ме защитите от вуйчо ми, на всяка цена ще ви върна разходите. Е, не веднага, вероятно няма да е възможно в следващите няколко години. Но щом навърша двадесет и четири, състоянието на баща ми най-после ще ми принадлежи и ще мога да ви се отплатя за добрината.
Той й се усмихна нежно.
— Парите не са важни. Сега единственото, което има значение, е да бъдеш в безопасност. Ще останеш в Касъл Ранинг, докато този проблем не се разреши.
Тя избърса влажните следи по лицето си.
— Благодаря. Благодаря ви от все сърце. Дори не подозирате колко много означава за мен вашата добрина.
Личфийлд само кимна, но погледът в тъмните му очи предвещаваше буря. Катрин се почувства благодарна, че този поглед вече не е отправен към нея, а към злия Дъглас Рот.
Люсиен седеше на удобното кожено кресло в дъното на кабинета си. Насреща му се бе отпуснал най-добрият му приятел, Джейсън Сенклер, херцог Карлайл. Запаленият огън в камината ги пазеше от настъпващия октомврийски студ.
— И така, момичето остана в моя дом — довърши разказа си маркизът и се облегна на стола си.
— Трудно ми е да повярвам, че дори човек като Дънстън е способен на такова нещо — каза Джейсън. — Кожата ми настръхва само при мисълта за подобно деяние. — Той беше едър мъж, малко по-висок от Люсиен, по-мускулест и по-развит в раменете. Косата му беше къдрава и тъмнокестенява, дълга до раменете, завързана на тила с тънка черна лента. Бяха приятели от деца, защото фамилните им владения бяха съседни. Люсиен можеше винаги да разчита на Джейсън. Не се притесняваше да му разкрие и най-съкровените си тайни, дори животът му да зависеше от това.