Алисън затвори очи и отново видя силуета на стройната, тъмнокоса Катрин Грей, която вървеше в градината редом с Люсиен. А той очевидно се смееше на някаква нейна шега.
— Ако Демокрит беше още на този свят, навярно би умрял от смях — каза Люсиен.
— Демокрит… — повтори Катрин, сякаш всяка жена в Англия би трябвало да познава това име. — Философът на смеха. Цитирате Хорас.
А Люсиен й се усмихна с нескрито възхищение… и нещо повече. Поглед, който Алисън със сигурност не бе виждала на лицето му, докато беше с него.
— О, мамо, какво ще правя сега?
— Спокойно, мила моя. Сигурна съм, че онова, което си видяла, е съвсем безобидно. Маркиз Личфийлд е човек на честта. Той ти предложи да се омъжиш за него. Не вярвам да е променил намеренията си.
— Но ти сама ми каза, че всяка жена сама трябва да пази мъжа си от изневяра.
Баронесата се раздвижи на стола си и той се разлюля под внушителното й тегло.
— Не мисля, че има причини да се притесняваме. Маркиз Личфийлд е привлекателен и доста състоятелен мъж. Вероятно е желана плячка за всяка бедна хлапачка без титла, дошла от провинцията. Но докато вие двамата не се ожените и съберете окончателно, по-добре ще бъде да се пазим от подобни заплахи. — Лейди Сейнт Джеймс закрачи замислено из стаята. — Имам приятели в Йорк. Ще им пиша и ще видим какво знаят за новата приятелка на маркиз Личфийлд.
Алисън се усмихна. Винаги можеше да разчита на майка си.
— Благодаря ти, мамо. — Тя се наведе и целуна пълничката буза на баронесата, после сбърчи нос, почувствала мириса на пластовете пудра по кожата й. — А сега отивам да се преоблека за чая. Все още не съм обличала новата си жълта рокля — онази с рязаните копринени поли. Мисля, че в нея ще изглеждам зашеметяващо.
— Сигурна съм в това, миличка.
Но веднага щом излезе от салона, мислите й се върнаха към жената в Касъл Ранинг. Сега, когато майка й се бе заела със случая, щяха да научат всичко за Катрин Грей. Щяха да открият приятелите и семейството й, миналото й, а вероятно дори плановете й за бъдещето. Всяка нейна тайна щеше да стане тяхно достояние. Алисън се усмихна. Майка й несъмнено знаеше как да се справи с жената, която очевидно се стремеше към нейния бъдещ съпруг. Нямаше за какво повече да се притеснява.
Така че тя забърза към своята стая, погълната от мисли за новата копринена рокля, която щеше да облече. Питаше се само дали да не обуе и новите си жълти пантофки.
4
Катрин се взираше с възхищение в смарагдовозелената рокля, която леля Уини бе донесла в стаята й и й бе позволила да носи.
— Не бих могла да приема повече твоите прекрасни дрехи — възпротиви се Катрин, омаяна от изящната кройка и наситенозелен цвят.
Леля Уини се разсмя от сърце.
— Глупости. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, повечето от роклите, които ти дадох, вече са ми тесни. Но на теб ти стоят прекрасно — особено след като ги прихванахме в бюста.
— Но така се чувствам виновна, че те лишавам от дрехите ти. Може би един ден…
— Не говори така. Казах ти, не бих могла да се напъхам в тези рокли. Тази вече я преправях, а освен това наскоро ми ушиха доста нови неща. Наистина се радвам да видя, че тези стари дрехи все пак ще влязат в употреба.
Стари дрехи. Вече облечена и застанала пред високото огледало в подвижна рамка, Катрин приглади зелената коприна на деколтето. Ръкавите, които до лакътя прилепваха плътно към ръката й, преминаваха надолу в пластове фина дантела, а полите се простираха около нея, поддържани от широк кринолин. Изящният й бюст образуваше меко, деликатно възвишение над квадратното деколте.
Тази вечер маркизът посрещаше гости — херцог и херцогиня Карлайл. Докато се спускаше надолу по стълбите, прихванала полите на роклята, Катрин установи, че се чувства малко нервна. Опита се да си втълпи, че това се дължи на присъствието на гостите, но знаеше, че не е така.
Всичко беше заради привлекателния маркиз със сребристи пламъчета в очите, чийто поглед сякаш изгаряше всичко, до което се докоснеше. Когато беше с него, се улавяше да се взира в устните му и се питаше дали са толкова твърди, колкото й изглеждат. Но кой знае защо, не й се вярваше да е така. Питаше се също какво ли би било да я целуне, а после се чувстваше засрамена от неприличните си мисли. Той принадлежеше на лейди Алисън. След по-малко от два месеца щеше да е неин съпруг.
И все пак не можеше да откъсне мислите си от него, не можеше да забрави дълбокия му, плътен смях или тъмния поглед, който сякаш се разпалваше, когато се обръщаше към нея. Когато бе близо до него, дъхът й секваше и устните й пресъхваха, точно както сега, когато й предстоеше да се изправи насреща му.