— Е, сега вече сте свободна — каза прочувствено Велвет. — А Люсиен ще се погрижи този проблем да се разреши веднъж завинаги. Той умее да се справя с подобни неща.
В съзнанието на Катрин изникна маркизът, както го бе видяла на сутринта — гордо препускащ на гърба на охранения си черен кон, сякаш животното бе част от него.
— Склонна съм да вярвам, че маркизът умее да се справя с много неща.
Велвет я наблюдаваше замислено.
— Харесвате го, нали?
Лицето й се обля в руменина.
— Лорд Личфийлд прояви изключителна щедрост към мен.
Дукесата се усмихна.
— Да, той е изключително щедър човек. Освен това е привлекателен, интелигентен и невероятно мъжествен.
Руменината се разля по шията и деколтето на Катрин. Неведнъж тя самата бе изричала наум точно тези определения. Погледна крадешком към лейди Бекфорд, която също като Велвет изглеждаше странно напрегната да чуе нейния отговор.
— Да… вероятно е така.
Велвет погледна Уини, чиито светли вежди подскочиха от удивление.
— Люсиен е добър човек — продължаваше херцогинята. — Един от най-добрите, които познавам. Понякога е упорит, твърдоглав и мрачен. И двамата със съпруга ми са свикнали да налагат волята си. Постоянно издават заповеди и очакват другите да им се подчиняват. — Тя се засмя. — Разбира се, това доста се промени, откакто Джейсън се ожени за мен.
Велвет отстрани някакъв конец от златистата си рокля, обмисляйки следващите си думи.
— Люсиен даже повече от Джейсън очаква животът му да се развива точно по неговите планове. А когато нещо излезе от рамките… е, предполагам, че става доста труден за съжителство.
Катрин смръщи вежди. Опитваше се да отгатне смисъла на този разговор.
— Това някакъв опит за предупреждение ли е, ваша светлост?
— Опитвам се само да ви кажа, че… приятелството на Люсиен може да ви коства определена цена, но каквато и да е тя, ако не сте безразлична към него, си струва усилието.
Катрин се взираше напрегнато в двете жени и опитваше да разгадае смисъла на закодираните думи, но никак не й се отдаваше. Изпита облекчение, когато икономът влезе и им съобщи, че джентълмените ще се присъединят към тях за вечерния чай с бисквити.
Няколко минути по-късно, когато маркизът прекрачи прага, облекчението й се изпари. Защото от момента, в който Люсиен влезе във всекидневната, чак до края на вечерта, тя чувстваше напрегнатия му поглед върху себе си. И всеки път, когато го погледнеше, той извръщаше очи, сякаш го е хванала на местопрестъплението.
Катрин изпита истинска благодарност, когато вечерта най-после приключи и всички се оттеглиха в стаите си. Стори й се, че маркиз Личфийлд изпитва същото облекчение.
На следващата сутрин Люсиен крачеше гневно от единия край на кабинета си до другия. Стъпките му направиха пътечка в цветните мотиви на дебелия ориенталски килим. В камината гореше слаб огън — малки червени и оранжеви пламъчета, които ближеха стоманата на решетката. Отвън свистеше бурен вятър и блъскаше клоните на дърветата в стъклата на прозорците. През прага се процеждаше струя хладен въздух.
Но Люсиен бе твърде разгневен, за да почувства настъпващия студ. Едва дочу почукването по вратата. Когато я отвори, невъзмутимия Рийвс се сепна от мрачното изражение на лицето му.
— Викали сте ме, милорд.
— Доведи момичето — нареди маркизът. — Върви и я доведи незабавно.
— Да, сър. Веднага, сър. Ще побързам, ваша светлост.
— Не се отделяй от нея, докато не я доведеш в кабинета ми.
— Да, разбира се, милорд.
Макар да му се стори цяла вечност, само няколко минути бяха изминали, когато отекна ново почукване и вратата се отвори. Рийвс въведе Катрин Грейсън и побърза да затвори след себе си.
Личфийлд й отправи дяволска усмивка.
— Е, мис Грей, колко мило от ваша страна да ме уважите с компанията си. — Той пристъпи агресивно към нея, а очите му проблясваха така заплашително, че цветът се отдръпна от лицето й.
— Вие се разгневен. Какво… какво съм сторила?
— Въпросът не в това, какво сте сторила, мис Грей, а в това какво не сте.
— Не разбирам. Казах ви истината. Казах ви коя съм. Казах ви откъде идвам и как съм стигнала дотук.
— Коя сте и откъде идвате, да. Но не и как сте се озовали там.
Тя започна да кърши отчаяно ръце, които несъзнателно бе сключила пред себе си.
— Какво… Какво имате предвид?
— Имам предвид, че доста предвидливо сте пропуснала да ми разкажете онази част, в която се опитвате да отровите братовчедка си, дъщерята на лорд Дънстън. Това имам предвид. Пропуснахте също да споменете, че вуйчо ви ви е затворил в клиниката, защото ви е намерил да режете мъртъв труп!