Очите й бяха зелени и бездънни. Посегна с ръка към гърлото си, а устните й се отвориха, но не успяха да промълвят и дума.
— Какво има, лейди Катрин? Да не би езикът ви да ви изневерява? Или просто имате нужда от време, за да съчините поредната си измислица? Защото, ако е така, малко сте позакъснели. Един наш приятел, лекар, бе така добър да ни снабди с медицинските записки по вашия случай. В момента са на бюрото ми. Тези неща са се случили — нали така, лейди Катрин? Това е истинската причина да ви заточат в „Сейнт Бартоломю“.
От устните й се изтръгна приглушен звук, който внезапно накара нещо да трепне в гърдите му. Но в този разговор нямаше място за съжаление и той безмилостно потисна обзелото го чувство. По дяволите, беше й имал такова доверие. Чувстваше се бесен и предаден, защото жената, от която бе започнал да се възхищава, го бе излъгала отново — дори по-лошо, можеше наистина да се окаже луда и опасна за обществото.
Катрин наклони глава назад и го погледна в очите.
— Не ме интересува какво пише в онези документи — промълви накрая. — Не е вярно. Който и да го е казал, не беше така.
— Твърдите, че не сте се опитала да отровите лейди Мюриъл?
— Не! Разбира се, че не! Мюриъл беше болна от треска. Дадох й една доза от моето лекарство, но то даде страничен ефект и се отрази зле на стомаха й. Никой не бе реагирал по този начин, откакто използвах тези билки. Не съм се опитала да я убия — опитах се да й помогна! Лейди Мюриъл знаеше това, а също и баща й.
— Тогава трябва ли да предполагам, че трупът, който сте разрязвали, е принадлежал на някого, когото по-успешно сте опитала да умъртвите?
Очите й плувнаха в сълзи, но в тях проблесна и опасно гневно пламъче.
— Това беше част от моето обучение, нищо повече! В нашето село имаше един лекар, доктор Кънингам. Понеже от години се интересувах от медицина…
— Откакто са починали майка ви и сестра ви.
— Точно така. Затова двамата с доктор Кънингам станахме добри приятели. Споделяхме общи интереси. Той беше моят учител. Преподаваше ми анатомия, показваше ми как работи човешкото тяло, как да лекувам различни заболявания. В замяна аз му помагах с пациентите, когато успеех да се измъкна от къщи.
Люсиен размишляваше над думите й. Не му допадаха нейните занимания, но поне разказът й звучеше достоверно.
— А какво ще кажете за трупа, с който са ви открили? И това ли беше част от обучението?
За миг тя се вторачи в ниските си пантофки, после отново вдигна поглед към лицето му.
— В действителност доктор Кънингам беше този, който се зае с… дисекцията на тялото. Познаваше някакви хора, които му осигуряваха… средства, за да задълбочи изследванията си.
— Осквернители на гробове, искате да кажете. Крадци на трупове. А вероятно са били наемни убийци, получавали скромни суми от вашия приятел, за да задълбочи изследванията си. Чувал съм за безброй подобни случаи.
— Аз… Нямам представа откъде се снабдява с трупове. Но доктор Кънингам е почтен човек. Откъдето и да си е набавял мъртвите тела, било е по честен начин. Исках да науча повече за функциите на човешкото тяло и той ми позволи да гледам. — За миг очите й се притвориха, за да прикрият ужаса, който обземаше душата й. Страхуваше се от него. Ръцете й видимо трепереха. Изглеждаше бледа като лист хартия и Люсиен неволно се почувства гузен.
Но трябваше да се отърси от чувството си за вина. Бе изморен от нейните лъжи и полуистини. Ако се опиташе да й помогне, трябваше да знае цялата истина, без значение колко грозна е тя.
— Опитвате се да ми кажете, че вие, младо момиче, на колко?… Двадесет години? Че сте била заловена, докато правите дисекция на човешки труп?
Лицето й още повече пребледня. Олюля се на краката си и Люсиен посегна да я подкрепи. Катрин се изправи и се отдръпна от подкрепата на силната му ръка.
— Исках само…
— Нека предположа — искала сте просто да продължите обучението си.
Тя изправи гордо рамене, но очите й излъчваха страдание и страх. Да, Катрин се страхуваше от него.
— Някои жени се интересуват от бродерия и рисуване. Аз се интересувам от средствата за лечение. Какво толкова лошо има в това?
— Ако наистина доктор Кънингам ви е обучавал, защо просто не се е изправил във ваша защита?
— Опита се. Но вуйчо ми го заплашваше. Дъглас Рот направи живота му толкова невъзможен, че накрая доктор Кънингам се изсели от града. Оттогава не съм чувала нищо за него.
— Ако допуснем, че това е истината, какво друго пропуснахте да ми кажете?