Отново беше в задушната си килия в „Сейнт Бартоломю“, а с нея бе и едно дете, седемгодишният Майкъл Бартоломю, къдрокосо сираче, кръстено на двамата светци. Една от жените в клиниката ги бе видяла насън в нощта на неговото раждане. Тя беше сигурна, че той е ангел, изпратен на земята — и момчето наистина приличаше на божи пратеник със златистата си косица и дълбоките зелени очи, въпреки че след като поотрасна рядко се държеше така. Бартоломю бе също името на светецът, дал името на болницата, в която бе роден.
Катрин разроши мръсната му русолява коса я почувства малката му ръчица да докосва нейната. Майка му бе починала само няколко дни след раждането, поверявайки го на грижите на една от пациентките в клиниката, Клео, която все още имаше мляко от детето, което бе загубила. Просто една сутрин се бе събудила в бедняшкия си апартамент в Лондон и бе открила мъничкото бебешко телце, задушено в мръсния дюшек на пода. Това я бе довело до пълна лудост — Клео бе разкъсала дрехите си, оскубала косите си и се бе втурнала напълно гола по улиците на града. А накрая се бе озовала в „Сейнт Бартоломю“.
През първите години от живота му тя се бе грижила за Майкъл като за собствен син, а после се затвори напълно в себе си. Отказваше дори да разговаря с момчето и то бе оставено на грижите на останалите пациентки в клиниката. Катрин не знаеше защо детето така бързо се бе привързало към нея. Но докато беше откъсната от света, то бе единственото й щастие.
— Чуваш ли? — попита Майкъл, втренчил в нея огромните си очи. — Май че идат пазачите.
Катрин почувства ледена тръпка да се разлива по гърба й.
— Кой… кой ден сме днес?
— Гаден петък — отвърна й троснато Майкъл. — Идат да ни отведат на баня.
— О, господи. — Тя мразеше последния петък от месеца, макар че той бе единственият й ориентир във времето. От един отвратителен петък до следващия минаваше точно един месец. Това бе последният петък от септември. Катрин си отбелязваше датата върху стената. Ключът издрънча в бравата и тежката стоманена врата се отвори. Майкъл бе единственият, на когото бе позволено да се движи свободно из коридорите и килиите, и сега момчето побягна навън с надеждата да избегне онова, което за нея бе абсолютно задължително.
— Хайде, мърло, размърдай си мършавия задник и излизай — извика възпълничка надзирателка. — Знаеш кой ден е, нали?
Как бе възможно толкова да обича чистотата и същевременно така да ненавижда начина, по който я постигаше? Знаеше, че в следващия момент надзирателките ще съблекат голи нея и останалите жени и ще ги заставят да крачат редом със снажните пазачи по коридора към банята.
— Махни гнусните си ръце от мен! — извика тя на един от мъжете, чиято ръка „случайно“ се плъзна по гърдите й, след като не успя да свали нощницата си достатъчно бързо.
— Затваряй си устата! Само се опитвам да ти помогна. По-добре ще е да държиш езика си зад зъбите, иначе ще пострадаш. Знаеш кое е добре за теб, нали?
Катрин наистина прехапа езика си, за да сдържи яростната клетва, която напираше на устните й. После покорно закрачи надолу по коридора, към вонящата баня с кофите вода, където някоя надзирателка щеше да търка кожата и косата й, докато плътта й пламнеше. Щяха да я докосват като парче месо, и колкото и да се опитваше да не обръща внимание, унижението я заля като гореща вълна.
— Не! — извика тя и ожесточено заклати глава. — Аз съм човек. Мога да се измия сама. Няма да позволя отново да се отнасяте така с мен.
Катрин извика от болезнената плесница, която опари лицето й.
— Ще правиш каквото ти наредя и ако продължаваш да хленчиш, като приключим тук, ще избършеш пода с косата си.
— Не… — мълвеше насън Катрин и се мяташе на стола под прозореца. — Не можете да ми причините това… Няма да ви позволя…
Люсиен я гледаше замислено от прага на библиотеката. Само след миг той прекоси помещението и приседна до нея.
Знаеше, че тя сънува и очевидно съзнанието й бе погълнато от ужасяващ кошмар.
Той нежно я разтърси.
— Катрин, събудете се. Това е само лош сън.
— Не! — извика тя, когато усети допира на ръката му. — Махни мръсните си лапи от мен! — Тя продължаваше да се гърчи, но Люсиен сграбчи китките й и решително я притисна към себе си.
— Всичко е наред. Това е само сън. Аз съм, Люсиен. Няма да те нараня.
Очите й се отвориха широко. Тя премигна объркано и бавно се притисна към него.
— Люсиен — За първи път произнасяше името му. То се откъсна от устните й накъсано и приглушено. Дишаше тежко, челото й бе покрито с тежки капчици пот. Чувстваше малкото й телце да трепери в ръцете му.