Люсиен не се опита да спори с нея. Погледът в очите й и сълзите по лицето й му подсказаха, че би било безсмислено.
Облечена в обичайната бяла вълнена нощница с кървавочервена лента около врата, Катрин вървеше по коридора към килията си. Без да обръща внимание на противната воня на немити тела, урина и изпражнения, тя вървеше с гордо вдигната глава и се опитваше да се пребори с напиращото в гърдите й чувство за поражение. Нямаше да плаче отново — нито сега, нито занапред. Нямаше да им достави това удоволствие.
— Хайде, момиче, размърдай се! — Дебелата надзирателка я блъскаше надолу по коридора. — Няма цял ден да ти се правя на камериерка. Знаеш къде се намираш, нали?
Без да й обръща внимание, Катрин продължи напред.
— К’во ви става, ваше височество? Няма ли прислуга, която да ви обслужва, докато се киприте на шибаното си кресло? Няма ли лакеи, които да ви поднасят вкусна храна на сребърни подноси?
Надзирателката отново я блъсна в гърба и Катрин залитна. Когато се съвзе, тя изправи гордо рамене и продължи бавно да върви напред. Почти бяха стигнали до килията й, когато дочу шум от бързи стъпки и някой извика нейното име.
— Катрин! Катрин, ти се върна! — Това бе единственият глас, който се радваше да чуе в този отблъскващ свят.
Тя се обърна пред вратите на килията си и протегна ръце към момченцето. Сълзи отново изпълниха очите й и този път тя не ги преглътна. Това бяха сълзи на радост, че отново чувства мъничкото телце на Майкъл, притиснато здраво в прегръдката й. Господи, досега дори не бе осъзнавала колко много й е липсвал.
Надзирателката се намръщи, но отстъпи крачка назад и за миг ги остави сами. Дори дебелата мис Уигинс не бе имунизирана срещу чара на русокосото хлапе. Катрин го прегърна с всичката си сила, после отстъпи назад, за да огледа мършавото му телце.
— Господи, Майкъл, виж само колко си пораснал!
Той вдигна към нея сияещи очи. Кичур от светлата му коса стърчеше право нагоре.
— Сериозно? — Отново бяха подстригали късо косата му, за да не става на възли.
Тя кимна и му се усмихна.
— Мисля, че си пораснал поне с два инча.
Майкъл щастливо се разсмя. Знаеше, че е лъжа, но му се искаше да бъде истина.
— Като порасна голям — ухили се той и хвърли дяволит поглед към надзирателката, — ще се пръждосам оттук и никой няма да може да ме спре.
— Само че няма къде да идеш — обади се дебелата пазачка. — Така че стига си дрънкал и отивай да си вършиш работата. — Но в гласа й нямаше гняв. Тази емоция бе запазила за Катрин. Мис Уигинс грубо я напъха в килията, а вратата се захлопна зловещо зад гърба й.
Катрин се приближи до прозорчето и погледна през металната решетка. Надзирателката се отдалечаваше по коридора, а кафявата й ленена пола се полюшваше около дебелите й глезени. Майкъл обаче остана отвън, втренчен в нея през дупката във вратата.
— Мислех, че си си отишла — пророни детето. — Мислех си, че вече си на свобода.
Тя премигна, за да изтрие влагата в очите си.
— Така беше, Майкъл. — Тя се насили да се усмихне. — И почти успях. Искаше ми се и ти да беше с мен. — Изненада я колко много истина се съдържаше в думите й. Може би, ако маркизът успееше да я освободи, щеше да вземе и момчето.
Катрин се бореше с обземащата я слабост. Отново бе там, откъдето беше тръгнала. Животът й изглеждаше безнадежден, както преди. Но там, в света отвън, бе успяла да спечели приятел, и може би не един. Личфийлд й бе дал дума да й помогне. Бе обещал да я измъкне от „Сейнт Бартоломю“. Искаше й се да вярва, че това ще стане. Господи, така отчаяно й се искаше да му вярва. Но в място като „Сейнт Бартоломю“ надеждата беше опасно, дори смъртоносно чувство. По-добре беше да се откъснеш, да се затвориш в себе си и да се предпазиш от ужаса, запълващ света около теб.
И все пак надеждата блещукаше в душата й като мъничка свещица, гореше както никога не бе горяла през онези мрачни месеци на уединение. Маркизът бе най-силният и най-честен човек, когото някога бе срещала. Ако някой можеше да й помогне, това бе той.
Спомни си как се разделиха — онази бърза, неочаквана целувка, която бе озарила съзнанието й, както нещо друго не би могло. Катрин прокара език по устните си и си помисли, че ако затвори очи, все още може да долови вкуса му. И все още чуваше думите му, обещанието му да я освободи и твърдостта в гласа му, докато го изричаше.
Това обещание и споменът за неговата целувка щяха да я поддържат жива, поне за известно време. Докато болката и унижението не я победяха. Тогава щеше да мисли какво да предприеме.
Люсиен седеше в офиса на адвоката си, Натаниел Уитли, разположен на „Треднийдъл стрийт“. Беше шест часа сутринта. Навън валеше, гъста мъгла бе притиснала града, а студът проникваше до мозъка на костите.