— Майкъл твърди, че не го е взел! — каза тя и се изправи, за да защити детето. — Няма ли вероятност да си го забравил някъде?
Острият поглед на Отис я прониза като стрела.
— Малкият гамен ще дойде с мен. Аз ще му покажа какво означава да открадне от Отис Чийк. — Отис се опита да я заобиколи, но Катрин му препречи пътя.
— Сигурна съм, че не го е направил той. Може би, ако отново го потърсиш… — Ръката му се пресегна и силно я зашлеви през лицето.
— Ти няма да се месиш! Ясно ли е? — Той погледна към Майкъл и нещо горещо и мръсно проблесна в очите му. Момчето изглеждаше истински изплашено и страхът му се предаде и на Катрин.
Тя го избута още по-плътно зад себе си.
— Няма да ти позволя да го отведеш.
Дяволска усмивка се разля по устните му.
— Ти няма да ми позволиш? И как ще ме спреш?
— Аз ще те спра! — извика Майкъл и с всичката си сила го изрита в слабините. Отис простена и го сграбчи за слабичката ръка, поваляйки го на пода.
— Пусни го! — извика Катрин, издигна във въздуха тоягата, с която разбъркваше прането във врящия котел и с всички сили я стовари върху главата му. Отис изрева като ранено животно и освободи хватката си върху момчето, за да се насочи към нея. Удари я с цялата си мощ. Майкъл извика и скочи върху огромния гръб на пазача. Налагаше го където свари с мъничките си, костеливи ръце.
Тримата се търкаляха като кълбо по пода. Вдигна се страхотен шум и три яки надзирателки влетяха с трясък в пералнята. Щом видяха Катрин да размахва грамадната тояга, се втурнаха да раздават заповеди и настана истинска суматоха. Следващото нещо, което Катрин усети, бе как я повалят на студения каменен под, заобиколена от пазачи и надзирателки. Крещящият Майкъл бе насила изведен от помещението от една от жените. Поне той ще е в безопасност, помисли си тя, докато се бореше ожесточено. Груби ръце разтвориха устата й и някой изля горчива течност върху езика й.
След това помнеше само как я домъкнаха до килията й. Смътно си спомняше как се свлече в ъгъла. Чувстваше се замаяна и необичайно лека. Клепачите й натежаха. Предметите около нея бяха замъглени. Странно, помисли си сънено Катрин. За първи път, откакто я върнаха в болницата, се чувстваше добре… почти… щастлива. А когато се отпусна на мръсния сламеник, стените сякаш се разтвориха и се озова на затревените алеи в Милфорд Парк. От болката и унижението в „Сейнт Бартоломю“ остана само някакво чувство на вцепенение.
Катрин се облегна на стената, без да се бои от студената стена зад гърба си или от острите стръкчета слама, които боцкаха през вехтата роба. Тя затвори очи и се остави да я обземе приятното вцепенение. Сети се за Люсиен и се усмихна.
6
Дъглас Рот, граф Дънстън, седеше зад огромното дървено бюро в кабинета си. Отвън като елегантен килим се простираха моравите на Милфорд Парк, а в далечината бълбукаше игриво поточе и лъкатушеше около величествената тухлена постройка. Листата капеха от дърветата, а в голите им клони се блъскаше мразовит ноемврийски вятър. Имението обаче продължаваше да излъчва своето величие, което не се влияеше от годишния сезон. Внушителните форми и устойчивата фасада, построени преди сто и петдесет години, бяха дело на архитект Робърт Лиминдж и младия тогава Иниго Джоунс.
Дъглас извади от джоба си инкрустирана с диаманти кутийка за емфие и жадно пое една щипка. Кихна няколко пъти, после извърна поглед от прозореца и го насочи към листовете, пръснати в безпорядък по бюрото му. Почти отвсякъде го гледаше името на неговата племенница, Катрин Грейсън.
Графът осъзна, че само при мисълта за нея стиска гневно зъби. Преди пет години последният граф от фамилията, нейният баща, го бе провъзгласил за неин настойник, без да знае каква услуга му е направил. Момичето имаше огромно наследство, което бе добре дошло за нейния вуйчо, чиито оскъдни финанси вече бяха на изчерпване. Но от самото начало Катрин се бе оказала твърдоглава хлапачка, която не се поддаваше на неговите усилия да я контролира.
Дъглас се зарови в листата пред себе си. Търсеше документите от банката, които счетоводителят му бе изпратил да подпише, сметките от шивача и обущаря. Сумата беше внушителна, защото графът държеше да се облича възможно най-добре. Пред него бе също скицата за новата му карета и доста голяма сметка, която бе натрупал на яхтата на мадам Дюпре.
Никой никога не го беше питал откъде идват огромните му средства — никой освен Катрин. На останалите плащаше доста добре, за да не обръщат внимание, а в крайна сметка и самата Катрин разполагаше с внушителна сума за харчене.
Дъглас се усмихна при вида на писмото, което бе получил от доктор Блекмор, отговорник за приема на пациенти в клиниката „Сейнт Бартоломю“. След завръщането си там Катрин бе влязла в спор с един от пазачите и за пореден път бе изложила на показ своята жестока, неуправляема натура. Но, продължаваше лекарят в писмото си, граф Дънстън няма за какво да се притеснява. Племенницата му бе усмирена по напълно безвреден за нея начин и ситуацията отново е под контрол. Блекмор го уверяваше, че повече такива инциденти няма да има и че племенницата му е под непрекъснатите грижи на персонала.