В писмото нямаше и най-малкият намек за поредната „вноска“ на името на лекаря в отплата за вярната му служба. Той знаеше, че след като момичето е отново в ръцете му, Дъглас ще изпрати парите според уговорката. Нямаше защо да се споменава също, че Катрин няма да има втора възможност да избяга от клиниката.
Това вече бе минало и всякакви усилия от страна на маркиз Личфийлд да се намеси в нейна защита бяха навреме осуетени. Всичко е наред, помисли си със задоволство Дъглас. Животът му се движеше в нормалните си релси.
Сепна го тихо почукване по вратата. Графът вдигна очи и срещна погледа на дъщеря си Мюриъл, която икономът бе извикал по негово нареждане.
— Добър ден, миличка.
— Искал си да ме видиш, татко. — За миг тя се изправи и изостави обичайната си прегърбена стойка. Бе малко по-висока от Катрин — всъщност, твърде висока за жена — с ярко червена, къдрава коса и безброй лунички, обсипали носа и лицето й, които никакви усилия не можеха да заличат. Определено не беше красавица като Катрин, но му беше дъщеря, негова плът и кръв. И за разлика от Катрин бе свикнала да се подчинява на заповедите му.
— Всъщност, скъпа, исках само да разбера какво си правила миналата седмица в къщата на Мери Уилямс с онзи противен Осгуд.
Лицето на Мюриъл потъна в руменина, която почти прикри луничките й.
— Труман ми е само приятел. Дойде да посети брата на Мери.
— Добре. Радвам се да го чуя. Все пак той е втори син в семейството си. Хлапакът няма пукната пара и никога няма да има. Със сигурност не е за теб.
Тя срещна очите му само за миг, после впери поглед в краката си. Противно на модата дъщеря му бе твърде едра, но още на шестнайсет тялото й бе напълно оформено и сочно и Дънстън се надяваше това да покачи цената й на пазара за млади невести.
— Вече можеш да си вървиш. — Той посегна да намести омразната си бяла перука и махна някаква прашинка от кадифения си фрак. — Само запомни, че имам големи планове за теб и в тях няма място на нищожество без титла, каквото е Труман Осгуд.
Нещо проблесна в очите й, но само за миг. Хрумна му, че може да е било искрата на непокорството, но мигом отхвърли нелепата мисъл.
— Ще запомня, татко — отвърна кротко Мюриъл.
Тя се обърна и излезе, а Дъглас Рот отново потъна в листата на бюрото си. Животът му бе влязъл в познатите си рамки. Бъдещето му бе осигурено. Не го притесняваше дори намесата на такъв влиятелен човек като Люсиен Монтен. В момента държеше конците на ситуацията в двете си ръце.
Джейсън Сенклер изплува от мъглата и застана пред градската къща на Люсиен, разположена на „Гросвенър скуеър“. От три дни валеше и това бе превърнало пътуването му от Карлайл Хол до Лондон в истински кошмар.
Той отвърза пелерината от врата си и я хвърли в ръцете на иконома. Едри капки вода се стичаха по лакирания мраморен под.
— Къде е той, Рийвс?
— В кабинета си, ваша светлост. Напоследък рядко излиза оттам. Лейди Бекфорд ще се поболее от мисли по него.
Джейсън кимна и стисна зъби. Прекоси набързо коридора, почука отривисто по вратата и влезе, без да дочака разрешение. Макар да знаеше колко разстроен трябва да се чувства приятелят му, Джейсън не бе подготвен да види измършавелия, занемарен мъж, който седеше прегърбен зад бюрото си.
— Мили боже, човече — виж се на какво приличаш! — Джейсън се приближи настъпателно към бюрото и се наведе с ръце върху плота. — Кога за последно си се хранил? Ако се съди по вида ти, трябва да е било преди две седмици. Сигурно и не спиш много. Какво правиш, опитваш се да се самоубиеш ли?
Люсиен се изправи и прокара пръсти през косата си, която както никога се спускаше свободно по раменете му. Очите му бяха празни.
— Какво се опитвам да направя ли? Каквото и да е, явно не успявам. Откакто съм тук, не съм постигнал абсолютно нищо.
— Съвземи се. Не е твоя вината, че тя е затворена там. Не ти, а вуйчо й я прати в онова място.
— Аз й дадох дума да й помогна. Казах й, че ще я измъкна оттам. Изминаха близо две седмици. Можеш ли да си представиш какво би могло да се случи за две дълги, гадни седмици? — Той се облегна уморено на стола си. — Между другото, ти какво търсиш тук?