Истински, сладък, топъл спомен. И тъй смущаващ.
Господи!
Няколко минути по-късно го чу да изкачва стълбите и тялото й се скова от напрежение. Онази мисъл я изгаряше — беше го помолила да я целуне и той се бе подчинил. Господи, какво ли друго бяха сторили?
Личфийлд почука на вратата, но не влезе. Очакваше нейното разрешение. Тя преглътна страха си и му отвори. Лицето й се обля в руменина при вида му.
Бе облечен в прилепнал брич и бяла риза с дълги ръкави, навити до лактите. Тъмната му коса бе прихваната с широка черна лента на тила.
Очите му пробягаха по лицето й, забелязаха руменината по бузите й. Беше сресала косата си и я бе вързала на опашка.
— Как се чувстваш?
Катрин извърна очи при спомена за целувката му. Смущаваше се да го погледне в очите. Навън бе ранна утрин, гората се къпеше в слънчева светлина.
— Как се чувствам ли? — Думите трудно се изплъзваха от устата й. — Като пребита. Като изключим това, съм добре. — Тя си наложи да го погледне и видя устните му да се извиват в усмивка.
— Мисля, че си по-добре. Какво ще кажеш за малко храна?
И точно тогава стомахът й се обади. Очевидно беше по-добре.
— Би било чудесно. Стига да не е нещо тежко.
— Овесени ядки и чаша топло какао. Майката на Бени е изключително добра готвачка.
Тя кимна, но погледът й все тъй го отбягваше. Личфийлд излезе, а след няколко минути се върна с отрупан поднос, който постави на масичката близо до леглото. От купичката с ядки се издигаше гореща пара, а шоколадът изглеждаше тъмен и гъст.
— Хайде, седни на стола и хапни. — Той протегна ръка да й помогне, но Катрин се отдръпна.
Люсиен смръщи вежди.
— Какво има? Нещо не е наред ли?
Тя впери поглед в привлекателното му лице. При спомена за целувката му се чувстваше смутена и същевременно твърдо решена да узнае какво още е пропуснала да запомни.
— Ти ме целуна, нали? В нощта, когато ме доведе от „Сейнт Бартоломю“?
Тъмната кожа на високите му скули сякаш промени цвета си.
— Значи все пак си спомни.
— Помня, че настоятелно те молех да ме целунеш, така че вероятно вината е била моя, а не твоя.
Очевидно обаче маркизът обвиняваше единствено себе си.
— Не ставай смешна. Няма как да си виновна. Ти беше под въздействието на опиума и със сигурност не беше на себе си. Аз съм този, който трябва да обвиняваш, и ти поднасям извиненията си. Не исках да се възползвам от състоянието ти. Онова просто… се случи.
Катрин хапеше нервно горната си устна. Боеше се да продължи с въпросите си.
— Но аз нали не съм… Не сме направили нищо друго, нали?
— Господи, разбира се, че не! Нали не смяташ, че аз…
— Не! Не това имах предвид. Само си помислих… Не бях сигурна докъде съм те подканила да стигнеш.
Люсиен извърна очи.
— Не мога да отрека, че ти ме привличаш, Катрин. Но трябва да знаеш, че никога не бих злоупотребил с теб.
Тя въздъхна и приседна на стола до леглото. Вече се чувстваше далеч по-добре. Очевидно маркизът бе истински джентълмен, както бе предполагала. При спомена за железния му самоконтрол дори почувства смътна тръпка на задоволство, че е съумяла да го съблазни.
— Извини ме. Боя се, че все още не съм в състояние да разсъждавам трезво.
Стори й се, че той почувства облекчение при думите й и усмивката се върна на лицето му.
— Наредих да донесат нещата ти — всички дрехи, които носеше в замъка.
— Благодаря.
— Сега, след като се чувстваш по-добре, ще трябва да се върна в замъка. Ще изпратя някоя жена, на която мога да се доверя. Тя ще ти готви и ще ти служи като камериерка. Не се безпокой, тук никой няма да те открие. Ще бъдеш в безопасност, докато намерим начин да те освободим от властта на вуйчо ти.
Тя бе извън „Сейнт Бартоломю“ и поне засега се намираше в безопасност — благодарение на маркиз Личфийлд. Защо тогава се чувстваше разочарована? Защото Люсиен заминаваше. Господи, нима толкова силно искаше той да остане? Не мога да отрека, че ти ме привличаш, Катрин. И тя самата се чувстваше не по-малко привлечена от него.
Сигурно наистина бе полудяла. Този мъж не бе за нея — той бе сгоден за друга. А дори и да не беше, двамата никак не си подхождаха. Люсиен не одобряваше нищо от онова, в което тя вярваше, нищо, което я интересуваше.
— Не знам как ще ти се отплатя за всичко, което направи за мен.
Личфийлд се усмихна.
— Да те видя в безопасност, е достатъчна отплата за мен. Все пак когато всичко това приключи, би могла да благодариш на херцог Карлайл. Целият план беше негов и с риск за живота си той ми помогна да те измъкна оттам.
— Но ти също си поел огромен риск — отвърна му меко тя, за първи път осъзнала колко опасно трябва да е било. — Можеха да те арестуват и дори да те убият.