Трябваше да се държи на разстояние от нея — за доброто и на двама им.
А междувременно щеше да реши проблема с хората на шерифа.
Катрин прекара мъчителна нощ, изпълнена със сънища за миналото и ужаса, който вероятно я очакваше в бъдещето. Събуждаше се при всеки случаен звук, уверена, че хората на шерифа най-после са я открили и че за пореден път е безсилна да се защити. А когато не се боеше, мислеше за Люсиен, разкъсвана между горчиво-сладки угризения и нелепо съжаление, че близостта им бе преустановена така неочаквано. Спомените й за горещата, разтърсваща целувка на маркиза се преплитаха със страха й от бъдещето, и на сутринта се събуди по-изтощена и напрегната, отколкото си беше легнала.
Едва на идния следобед пристигна съобщение от Люсиен. Казваше, че хората на шерифа са искали да му зададат някои въпроси. Нямали представа къде е, но продължавали да я издирват.
„Ти си в безопасност, Катрин“, завършваше бележката. „Няма от какво да се боиш“.
Но имаше сериозни основания да се бои и Катрин го знаеше. Сега повече от всякога тя търсеше начин да се защити и след последното, страстно посещение на маркиза, в главата й се оформи пъклен план.
Отначало си мислеше просто да му се довери, да го помоли за помощ и да се надява той да се съгласи. Но колкото повече размишляваше, толкова повече се уверяваше, че маркизът никога не би участвал в подобен план. Бе твърде рисковано. Твърде отчаяно. И твърде неразумно.
Беше също изключително егоистично. Тя за нищо на света не би могла да очаква, че маркиз Личфийлд ще отмени сватбата си и ще се ожени за някоя друга — дори ако този брак щеше да продължи само година. И това нямаше да е обикновена женитба, защото ако вуйчо й не бъдеше притиснат от обстоятелствата, никога не би дал разрешението си за подобно нещо.
Катрин сновеше неспокойно из стаичката и настойчиво си повтаряше, че трябва да забрави този план. Люсиен никога не би се съгласил да участва, а да го направи без неговото знание бе немислимо. Не можеше да предаде единствения човек, на когото се доверяваше, човека, който бе рискувал живота си заради нея и продължаваше да го прави всеки ден в усилията си да й помогне.
Разумът й я предупреждаваше да остави нещата така и да се надява, че Люсиен ще намери начин да я защити или че просто няма да я открият.
И почти бе успяла да си го втълпи, когато Бени Тейлър заблъска лудо с юмрук по вратата.
— Видях ги, милейди! Бяха долу в селото!
Катрин побърза да му отвори.
— Хората на шерифа, милейди! Бяха в Горшам и разпитваха за вас.
— О, господи!
— Търсеха някаква информация и бяха доста упорити. Разбира се, там никой не знае къде сте, но реших че трябва да сте нащрек.
Катрин преглътна мъчително. Разбира се, че трябваше да е нащрек. Под дебелите фусти на роклята краката й трепереха. Бени мачкаше козирката на кафявата си филцова шапка.
— Ще държа околността под око, милейди. Ако ги видя да се насочват насам, ще дойда да ви взема. Можете да се скриете в гората, докато намеря негова светлост.
Катрин навлажни пресъхналите си устни.
— Благодаря ти, Бени. Постъпи правилно, като ми каза.
Хлапето кимна и хукна към гората. Катрин затвори уморено очи и се облегна на тежката дървена врата. Тялото й се тресеше конвулсивно. Досега беше само изплашена. Сега бе ужасена. Затвореше ли очи, в ушите й кънтеше грозния кикот на пазачите, докато смъкваха грубо дрехите й. Всеки миг властите можеха да открият закътаната хижа. Щяха насила да я отведат в онази страшна дупка и никога повече нямаше да има шанс да се измъкне.
Сълзи изпълниха очите й, но Катрин упорито ги преглътна. Нямаше да се отдаде на отчаянието и да ги остави да разрушат живота й. Този път щеше да се защити. Планът, който досега бе само смътно очертан в съзнанието й, този път нахлу в мислите й с поразяваща яснота. От този момент нататък Катрин знаеше какво трябва да предприеме.
Опасността чукаше на вратата й, а секундите се изплъзваха неумолимо. Без да си даде време да размисли, тя пристъпи към бюфета до стената и отвори най-долното чекмедже. Извади отвътре писалка, мастило и хартия, настани се зад дъсчения плот и се зае да напише писмото, което мислено бе съчинила още на сутринта. Ръката й трепереше, и пръскаше едри капки мастило по белия лист.
Катрин си пое освежителна глътка въздух и отново се задълбочи над писмото. Опитваше се да изписва буквите по-широки и полегати за разлика от обичайния си гладък и равен почерк. Пишеше на един човек, който преди време бе добър приятел на баща й — епископ Едуин Толман.