Странна тръпка премина по тялото й и кожата й внезапно настръхна. Опита се да си внуши, че се дължи на страха от предстоящото, а не на трепетно очакване.
Седнал зад бюрото в кабинета си, Дъглас Рот, граф Дънстън, четеше и препрочиташе писмото, което епископът лично му бе донесъл.
Епископ Толман, пиша ви това писмо, защото узнах, че сте били стар и верен приятел на последния граф Милфорд. Ако искате да помогнете на лейди Катрин Грейсън, моля, доведете лично вуйчо й, граф Дънстън, в селцето Горшам през нощта на двадесети ноември. Точно там, на половин миля от пътя към селото, северно в горите Уийлдън, е закътана малка ловна хижа. Ще намерите лейди Катрин там точно в десет часа вечерта с човека, отговорен за нейното отвличане. В името на приятелството, което някога ви е свързвало с баща й, не позволявайте Дънстън да тръгне сам след нея.
Той изучаваше с интерес плътния, леко неравен почерк и се питаше на кого ли принадлежи. Всъщност това нямаше никакво значение. Най-после усилията му бяха дали някакъв резултат. Само след броени дни обичната му, нахална племенница щеше да бъде отново там, където й е мястото. Веднъж да се добереше до нея, щеше да разреши проблема веднъж завинаги и бъдещето му щеше да е безоблачно.
— Какво мислите за това, милорд? — Епископ Толман, мъж на преклонна възраст с прошарена коса и достолепна стойка, се изправи от стола си и опря на бюрото елегантните си ръце, обсипани с тънки венички.
Дъглас се усмихна.
— Вярвам, че сте извършил едно наистина добро дело, като ми донесохте това писмо. Вероятно си представяте колко се притеснявам за безопасността на Катрин.
— Значи приемате да ме придружите, както предлага авторът на това писмо?
— Да ви придружа? Уверявам ви, че няма нужда да се притеснявате чак толкова. Тръгвам само след час. Ще взема неколцина от моите хора и…
— Аз също ще дойда и стриктно ще се придържаме към изискванията в това писмо. Това е най-сигурният начин да открием лейди Катрин. Граф Милтън бе мой скъп приятел. Прекарах безброй безсънни нощи, когато узнах за решението ви да изпратите дъщеря му на място като „Сейнт Бартоломю“. Осъзнавах обаче, че имате своите основания да го сторите и предвид обстоятелствата предпочетох да не се намесвам. Но дъщерята на моя верен приятел заслужава моята загриженост. Длъжен съм да направя онова, което се иска в писмото.
Дънстън стисна гневно зъби. Нямаше нужда от намесата на възрастния човек, но вероятно наистина бе по-разумно да се придържат към инструкциите от писмото. Ако пристигнеха по-рано, биха могли да прогонят плячката.
Графът въздъхна със съжаление. Би било далеч по-просто, ако можеше да я убие.
За съжаление, ако го стореше, състоянието й преминаваше в ръцете на безбройните й братовчедки, дъщери на по-младия брат на баща й. Не, трябваше само да намери момичето и да я заключи на сигурно място. Докато я смятаха за луда, но не и за мъртва, парите й бяха под негов контрол.
Дъглас отблъсна стола си, стана и заобиколи бюрото, за да стисне приятелски ръка на епископа. Вероятно този път вместо да я връща обратно в „Сейнт Бартоломю“, можеше просто да я заключи в някоя от кулите на Милфорд Парк. Преди време не искаше да си създава подобно неудобство, но след главоболията, които му бе причинила, това навярно бе най-доброто решение. Докато Катрин му беше под ръка, можеше поне да бъде сигурен, че няма да избяга — и че е в добро здравословно състояние.
Поне за известно време. Докато успееше да източи парите от наследството й без опасност да бъде заловен.
Той отправи лъчезарна усмивка на високия мъж с прошарени коси пред себе си.
— Съгласен съм, епископ Толман. Ще постъпим както казвате. Можете да прекарате нощта в моя дом. Ще тръгнем рано призори. Би трябвало да стигнем селото на здрачаване и точно в десет часа ще бъдем в хижата. Да се надяваме, че който и да е изпратил това писмо, ни е дал точна информация.
Епископ Толман кимна, очевидно доволен, че без излишен спор са стигнали до споразумение.
— Много добре, милорд. А сега, ако позволите, ще се оттегля.
— Разбира се — отвърна любезно Дъглас. — Ще наредя на икономът ми незабавно да ви приготви стая, а дъщеря ми ще ви съпроводи веднага щом е готова.
Той остана загледан във величествената осанка на мъжа, който се отдалечаваше. Епископът бе човек на честта и достойнството. Той бе повярвал в историята на Дънстън и беше ужасен, че дъщерята на най-добрия му приятел е замесена в нещо, което според неговите разбирания е съвсем близко до магьосничеството.