Вътрешно граф Дънстън се изсмя при мисълта, как би се почувствал старият човек, ако узнаеше, че момичето е страдало поради неговите предразсъдъци и неспособността му да вижда нещата извън рамките на любимата си църква. Той беше заслепен от необичайните и според обществото, неприлични интереси на Катрин в областта на медицината.
И достатъчно глупав, за да позволи в заслепението си да бъде убеден в една добре скроена лъжа.
10
Поне засега Катрин можеше да се надява, че планът й се развива според очакванията й. След като бе поискала неотложна среща с Люсиен в нощта на двадесети ноември, бе получила писменото му съгласие да я посети. Щеше да пристигне за вечеря точно в осем, както го беше помолила. В писмото си й казваше, че няма нищо против да обсъдят онова, което според нея е толкова спешно.
Тонът на писмото му недвусмислено подсказваше, че не е очарован от идеята да се срещнат. Само тревогата и вежливостта го бяха принудили да се съгласи. Както се очакваше, той очевидно се притесняваше от онова, което се бе случило при последната им среща. Но Катрин възнамеряваше да го повтори.
Само че как би могла да го предизвика?
И колко далече бе готова да отиде в играта на прелъстяване?
Колкото е необходимо, нашепваше настойчив глас в съзнанието й.
Това беше смущаваща мисъл, но трябваше да направи онова, което бе най-добро за нея. Надяваше се, че вуйчо й ще пристигне навреме, за да предотврати сериозните последици.
Нощта на двадесети ноември се спусна над гората като леден северен вятър. Ужас смразяваше тялото й. Катрин сновеше припряно в уютната хижа, а роклята й от бледоморава коприна се диплеше около глезените й. По нейно настояване Фани нарочно бе преправила дрехата и бе изрязала по-дълбоко деколтето, за да разкрива повече от гърдите й. Не носеше обръчи, а само тежки фусти и прилепнал корсет, за да повдига примамливо — надяваше се — бюста й над квадратното деколте. Бе оставила косата да се спуска свободно по гърба й, пригладена отстрани с изящни гребенчета от черупки на костенурка.
Катрин погледна часовника, който неуморно тиктакаше на стената, а месинговото му махало се движеше равномерно напред-назад. Беше осем и петнадесет. Досега Люсиен трябваше да е вече тук. Той нямаше навик да закъснява. Маркизът бе човек на точността и дисциплината, който се гордееше със съвършено организирания си живот. Тя се взираше напрегнато в часовника, безмълвно броеше изплъзващите се минути и накрая почувства тялото й да се облива в студена пот. Нещо трябва да се е случило, помисли си отчаяно. Мили боже, какво ли би могло да го забави?
Катрин нервно гризеше нокътя на палеца си. Отмаляваше от напрежение. Маркизът несъмнено щеше да дойде. Беше й обещал, а той никога не погазваше дадената дума. Опита се да се успокои, да се втълпи, че когато той пристигне всичко трябва да изглежда в ред, но ръцете й не спряха да треперят. Стомахът й представляваше топка от нерви и вече се питаше дали да не избяга от хижата, докато все още има възможност, или да продължи да се надява, че маркизът все пак ще дойде.
Десет минути по-късно той пристигна и Катрин едва не се разплака от облекчение, когато го видя да води Блейд към обора. Почти бе успяла да се овладее, когато маркизът най-после влезе в хижата. Опита се да нагласи усмивка на лицето си, пое си за последно глътка въздух и се отправи да му отвори.
— Конят ми се натъкна на камък и едва докуцука дотук — извини се той. — Трябваше да извървя последната миля пеша.
— Притеснявах се, че нещо се е случило. Заповядай, влез. Сигурно си много изморен.
Той прекрачи прага, но челото му бе смръщено и цялата му осанка излъчваше напрежение.
— Знам, че си много зает — пророни тя. — Благодаря ти, че намери време да дойдеш.
— Твърдиш, че се отнася до нещо много важно. Тонът на писмото ти не търпеше отказ. — Той се огледа подозрително наоколо. Очевидно търсеше Фани и лицето на Катрин се обля в руменина. — Къде е Фани?
Тя навлажни припряно устните си. Чувстваше ги твърди и сковани.
— Дадох й свободна вечер. Исках… искам да поговорим за нещо важно с теб и си помислих… че е по-добре да сме сами.
Лицето му придоби още по-мрачно изражение.
Катрин се опита да се усмихне, но жалкият й опит се провали.
— Съзнавам, че вероятно е по-добре изобщо да не се виждаме, но наистина трябваше да говоря с теб. — Тя се отправи към масата, където стояха приготвени тежка халба и кана с бира. — Сигурно си жаден след дългото пътуване. Имам малко бренди и шери, а майката на Бени ми изпрати халба бира.
От устните му се откъсна дълбока въздишка. Може би напрежението го напускаше или пък просто осъзнаваше, че вече е тук и няма начин тактично да си тръгне.