Катрин спря да диша. Все още маркизът можеше да избегне съдбата си, като я обяви за луда. Дали й беше толкова ядосан, че да я остави на произвола на вуйчо й? Тя прехапа разтрепераните си устни и безмълвно се помоли Люсиен да я пожали.
Очите му не се откъсваха от лицето й.
— Лейди Катрин не е луда. — Всичко друго, но не и луда, говореха очите му. Тя е една потайна, развратна измамница, готова да използва тялото си, за да постигне каквото си е наумила, но със сигурност не е ненормална. Катрин чувстваше пронизителния му поглед като нож, забит в сърцето й.
Епископът се отмести встрани и дългите роби на свещеническите му одежди литнаха като криле около него.
— След като смятате, че тя е съвсем нормална, ваш дълг е да се ожените за нея.
— Тази жена е опасна — опита се да протестира Дънстън. — Опита се да отрови дъщеря ми. Опита се…
— Не съм! — извика отчаяно Катрин и се изправи на колене върху дивана, притиснала палтото на маркиза около голото си тяло. — Опитах се да й помогна и вие го знаете!
— Боите ли се от момичето? — попита спокойно епископът.
— Не. Не вярвам, че е способна умишлено да причини зло някому. — Но изражението му говореше, че лично на него със сигурност е нанесла смъртоносен удар.
— В такъв случай още на сутринта ще изпратя известие на архиепископа. Кентърбъри не е толкова далеч оттук. Вие двамата трябва да сте готови да се ожените след няколко дни.
— Това е нелепо! — Дънстън крачеше нервно наоколо. — Тази малка измамница не е с ума си. Казвам ви, че…
Епископът го прониза с безмилостен поглед.
— Вие сте неин настойник. Баща й я е поверил на грижите ви, защото ви е имал доверие. Ваш дълг е да постъпите така, че да защитите интересите на лейди Катрин. Наистина ли смятате, че за нея бракът с маркиз Личфийлд е по-лошият вариант от заточение в „Сейнт Бартоломю“?
Вуйчо й прочисти гърлото си. Лицето му беше червено от гняв, а очите му се лутаха безцелно, сякаш бе уловено в капан животно.
— Е, разбира се, че не, но…
— Тогава считам въпроса за приключен. Сватбената церемония ще се състои веднага щом получим специалното разрешение. — Дънстън не каза нищо повече, но изражението на лицето му подсказваше, че съжалява, задето не я е убил.
— А междувременно — с разрешението на маркиз Личфийлд — двамата с лейди Катрин ще го придружим до дома му, където ще останем, докато не се състои церемонията. Настоявам да я водя лично. Дължа го на бащата на лейди Катрин.
Вуйчо й стискаше челюстта си толкова ожесточено, че зъбите му изскърцаха. Той кимна сковано и напусна помещението. Катрин го чу да крещи нещо на хората си, последва цвилене на коне и тропот на копита, който се изгуби в далечината.
— Каретата ми е паркирана до езерото. Ако ме придружите, маркиз Личфийлд, ще дадем на нейна светлост възможност да се приготви.
Люсиен само кимна с глава. Трудно й беше да прочете мислите му, защото грижливо поддържаната маска на самоконтрол отново бе върху лицето му. Но Катрин се досещаше. Ако гневът можеше да се затвори в нещо и да се зарови в пръстта, маркизът несъмнено щеше да напълни цяла клетка. При спомена за неговата доброта, за страстните целувки, които си разменяха преди броени мигове, разкъсваща болка обхвана цялото й същество.
Люсиен щеше да се ожени за нея, но тя вече не вярваше, че някога ще й прости. Беше го предала по най-жестокия и недостоен начин, а сега горчивината го правеше недосегаем.
Направи само онова, което трябваше, нашепваше настойчив глас в съзнанието й. Но сърцето й спираше от неизказаното чувство на вина и внезапно я връхлетя мисъл, която не й бе хрумвала преди — че маркиз Личфийлд не е човек, който прощава лесно.
Джейсън Сенклер седеше на дивана в червената стая на Касъл Ранинг, а жена му неспокойно сновеше наоколо. Бяха пристигнали преди минути и веднага бяха въведени тук от Рийвс, достопочтения иконом на Люсиен, който изглеждаше по-мрачен от всякога.
Велвет посегна и стисна ръката му.
— Притеснявам се, Джейсън. Чувствам, че се е случило нещо страшно.
Джейсън не й отговори. Вниманието му бе насочено към тежките врати от орехово дърво, които се отвориха с трясък. Той се изправи на крака, когато най-добрият му приятел влезе в стаята и икономът затвори след него. Изражението на лицето му говореше, че притесненията на Велвет са били напълно основателни.
— Тръгнахме веднага щом получихме съобщението ти. — Джейсън пристъпи към него. — Твърдиш, че е спешно. Очевидно нещо се е случило. Надявам се, че няма нищо общо с лейди Катрин.