Яркочервена от гняв, баронеса Сейнт Джеймс прониза маркиза с острия си поглед.
— Вие и тази… развратница. Знаех си, че нещо такова ще се случи. Само, ако малката кучка не се навърташе около вас…
— Мадам — прекъсна я тихо, но твърдо Люсиен, — разбирам, че случилото се ви е разстроило, но трябва да ви напомня, че говорите за моята съпруга.
Бузите й се издуваха гневно в ритъм с повдигането на бюста й.
— Вие, сър, не сте никакъв джентълмен! — Събрала цялото си достойнство, баронесата се понесе плавно след дъщеря си и остави тежката врата да се затръшне след нея. Останалите гости в параклиса не откъсваха поглед от тази велика шекспирова трагедия, която се разиграваше пред очите им.
Очите на барона като ножове пронизваха Люсиен.
— За това оскърбление би трябвало да ви извикам на дуел.
Лицето на Люсиен внезапно придоби измъчено изражение.
— Несъмнено това е ваше право. Разбира се, ще платя всички разноски, които сте имали при организацията на сватбеното тържество и ще ви позволя да се извините пред обществото, както намерите за добре. — Част от напрежението сякаш се отдръпна от раменете му и сега изглеждаше само болезнено изморен. — Съжалявам, Едуард. Наистина. Винаги съм ценял високо вашето приятелство. И сега ме боли, защото знам, че съм го изгубил завинаги.
За миг старият барон остана безмълвен. После въздъхна уморено, кимна отсечено и с леко приведена глава напусна параклиса.
За последен път маркизът погледна към Катрин. Тя видя болката и унижението в очите му, и мъчително чувства за вина я прониза като остър нож. Господи, не беше искала всичко това да се случи. Просто бе опитала да се защити. Мислеше си, че ако всичко стане според очакванията й, след година той ще може да се ожени за която пожелае. Сега обаче виждаше, че плановете му за бъдещето са разрушени завинаги. Питаше се дали цената си заслужава.
Не беше осъзнала, че плаче, докато не почувства топлата длан на леля Уини върху рамото си.
— Дай му време, мила. С времето всичко ще се нареди.
Но Катрин вече не вярваше в това. Вече не. И докато гледаше високата му, внушителна фигура да прекрачва прага на параклиса, с внезапна, болезнена яснота разбра, че е изгубила не само добър приятел. Нямаше представа, какви са чувствата на лейди Алисън към маркиз Личфийлд, но в момента, в който се взря в гневното лице на съпруга си, Катрин с ужас откри, че от цялата си душа обича този човек.
Небрежно отпуснат на тапицирания диван в кабинета си, Люсиен слушаше тропота на дъждовните капки по стъклата, докато пресушаваше съдържанието на поредната си чаша бренди. После отново я напълни и пак я пресуши.
За пръв път от години се напиваше до несвяст и дори не му пукаше. Нелепият му брак вече беше факт. Отсега нататък беше женен мъж.
При тази мисъл маркизът се изхили. Да, беше женен — обвързан с жена, която го бе подмамила в примката на брачния съюз с изкусителното си телце. Катрин Грейсън беше една развратна измамница — за разлика от Алисън Хартман — а сега бе негова съпруга. При спомена за сцената с Алисън в параклиса, Люсиен си наля още едно бренди. Чувстваше се виновен, задето я бе наранил, макар че нея я измъчваше единствено разочарование и наранената й гордост. Алисън не го обичаше. Дори не беше сигурен, че жена като нея е способна да изпитва подобно чувства. И това бе едно от нещата, които най-много харесваше у нея.
Не се притесняваше за нейното бъдеще. Със своето ангелско лице, заоблено тяло и тлъстата зестра, която баща й бе приготвил, не след дълго тя щеше да е отново сгодена и сполучливо омъжена.
Тази мисъл извика гнева му с нова сила. Гневеше се на натрапената си съпруга. Гневеше се и на себе си, задето се оказа такъв глупак.
Катрин бе виновна за всичко. Тя му причиняваше тези терзания. Люсиен се опита да се успокои с мисълта, че това ще е само фиктивен брак. Само след година щеше да се освободи от нея. Щеше да си намери друга годеница като Алисън — мила, правилно възпитана съпруга, която да бъде добра майка за децата им.
Люсиен остави чашата на масата пред себе си. Все още не съумяваше да овладее гнева си. Той посегна към мраморното чекмедже, извади изящна седефена кутийка и вдиша малко енфие. Бялата дантела на маншета му се отърка в челюстта му, докато поемаше силния, леко сладникав тютюн.
Рядко си позволяваше да прекалява с нещо. Но тази вечер — в деня на своята сватба — щеше да прави каквото си иска. Катрин Грейсън можеше да върви по дяволите.