— Да, милорд, вие сте повече от щедър към мен. Вечно ще съм ви задължена.
— Веднага щом пристигне, леля ми ще ви намери по-прилично облекло. Вие носите почти същия размер. Предполагам, че едва ли сте се чувствала удобно по време на дългия път с каретата. Можете да се настаните в стаята, в която се изкъпахте. Ще говорим отново на сутринта.
Катрин се усмихна, очевидно почувствала облекчение.
— Благодаря ви, милорд. — И с тези думи се насочи към вратата.
— Кога за последен път се докоснахте до храна?
Тя се обърна да го погледне и крехката й фигурка внезапно се прегърби. За пръв път маркизът осъзна колко много трябва да й е коствало да поддържа този железен самоконтрол.
— Страхувам се, че не си спомням, милорд.
Люсиен промърмори гневно нещо и отново се обърна към нея.
— Ще наредя да изпратят поднос с храна във вашата стая.
Тя кимна.
— Благодаря.
— Почивайте си, мис Грей. И не се притеснявайте. В Касъл Ранинг ще бъдете в безопасност.
Тя се усмихна някак несигурно и му се стори, че е зърнал сълзи в очите й, преди да напусне кабинета му. Люсиен си пое жадно въздух и затвори вратите след нея. С какво ли се беше нагърбил, когато й позволи да остане? Нямаше представа, но кой знае защо, не съжаляваше. Защото онзи кратък поглед под бронята на нейната сдържаност му бе подсказал, че тази жена отчаяно се нуждае от помощта му.
Предстояха интересни дни.
Питаше се какво ли ще каже годеницата му, когато открие присъствието на тази неочаквана гостенка.
2
Катрин не помнеше да е спала по-добре. Снощи бе яла почти до пръсване, после се пъхна в чисти бели чаршафи, които ухаеха на лавандула, и положи глава на мека пухена възглавница.
Стаята й в Милфорд Парк, нейния дом, където бе живяла, преди да я затворят в „Сейнт Бартоломю“, беше дори по-елегантна от тази. Дрехите й бяха ушити от най-изящните и модни коприна и дантели, храната й бе скъпа и пребогата. Баща й бе граф Милфорд и като негова дъщеря тя приемаше целия този лукс за нормален. Едва когато я захвърлиха в грубия, брутален свят на онази болница, проумя каква щастливка е била и какво е притежавала.
Катрин погледна взетата назаем морскосиня рокля от батиста, обсипана с мънички жълти цветчета, и внезапно почувства влага в очите си. Беше толкова хубава рокля и, освен че й беше малко широка в бюста, й пасваше почти идеално. Преди година едва ли би забелязала, но сега… сега виждаше нещата по напълно нов начин. Седнала пред позлатеното огледало от слонова кост, тя сресваше дългата си тъмна коса и благодареше за щастливия обрат на съдбата, който я бе довел в Касъл Ранинг.
Спомни си историята, с която бе убедила високия, внушителен маркиз да я приюти в дома си. Приказките за жена, продадена да проституира, всъщност бяха по-скоро истина отколкото фантазия. Беше й я разказала една от жените в „Сейнт Бартоломю“. За съжаление, онази жена не бе успяла да избяга от своите похитители. Вместо това бе изгубила разсъдъка си от това, което бе преживяла в бордея, и сега ближеше раните си в онази зловеща лудница.
Катрин потръпна при тази мисъл — при спомена за онази част от историята, която беше истина. Бе избягала от пазачите по същия начин, който описа на маркиза. По-дебелият от двамата я бе набутал в стаичка зад кухнята, за да я изнасили, а високият чакаше своя ред отвън. Докато дебелакът се бореше да си свали панталоните, тя го халоса с някаква тенджера по главата и изскочи през тесния кухненски прозорец в тъмнината на нощта.
Тя потисна грозния спомен и го скри в дебрите на съзнанието си. Както й бе казал маркизът, в Касъл Ранинг беше в безопасност и щеше да остане тук толкова, колкото й позволеше бог — и негова светлост, разбира се. Поне една седмица, помисли си Катрин. Щеше да отнеме поне три дни в едната посока, за да може пратеникът на маркиза да отнесе посланието му до Рипон и да установи, че нито там, нито в околностите му има пастор на име Грей.
А дотогава тя щеше да изчезне.
Засега Катрин възнамеряваше да се наслаждава на комфорта и чувството за безопасност, които й предлагаше Касъл Ранинг. Имаше нужда от време, за да се възстанови от ужасите, изживени в клиниката и да измисли някакъв план за бъдещето. Нямаше представа какво ще й донесе то, но чувстваше увереност, че ще съумее да си изгради нов живот далече от дома.
Уви, тъй като не знаеше къде да отиде и нямаше пари, никак не й се искаше да си върви. Но още по-малко копнееше да застане очи в очи с маркиз Личфийлд, след като той узнае, че цялата й история е добре скроена лъжа.