— Аз… Вероятно само ще ти преча. — Докато изричаше думите, погледът й се рееше през прозореца.
Той отпи глътка топъл шоколад, но стомахът му се обърна и побърза да остави чашата обратно върху чинийката.
— Може би си права. Ще се видим, когато се върна.
Тя не каза нищо повече и минута по-късно Люсиен се извини и напусна салона. Трябваше да инструктира камериера си да му подготви куфара с багажа. В каретата щеше да подремне и главоболието несъмнено да отшуми. А в прегръдките на Ана най-после щеше да намери отдавна чаканото удоволствие. Ана Куентин беше изключително красива жена и невероятно умела любовница. Щеше да я люби до забрава, докато и последната мисъл за Катрин избледнееше в съзнанието му.
Не се и съмняваше, че това ще свърши работа. Винаги постъпваше така. Най-добрият начин да преодолееш страстта си към някоя жена е да я замениш с друга.
И точно това смяташе да направи.
Застанала до прозореца в големия салон, любимата й стая в замъка, Катрин гледаше как маркиз Личфийлд се качва в каретата. В душата й цареше пустота. А когато той помаха с посребрения си бастун на кочияша да потегли, в гърдите й се надигна болезнен копнеж.
Не беше обичайно женихът да изостави булката си ден след сватбата, но Люсиен очевидно не робуваше на предразсъдъци. Дори не се опитваше да се преструва какво е за него този брак. Навярно така беше по-добре, след като само след година с него щеше да е свършено.
И все пак въпреки случилото се през изминалата нощ, отсъствието му я изпълваше с тъга и самота. Вече не се боеше от него. Колкото и да й бе сърдит, маркизът не я бе наранил. А тази сутрин видя угризенията в очите му.
Опита се да си внуши, че е по-добре той да замине, че не бива да чувства тази болка всеки път, когато се изправи срещу него. Може би не биваше и да си спомня колко мъжествен изглеждаше с разпиляната си черна коса и разкопчана риза, когато влезе в спалнята й снощи и как бе копняла да я люби само миг преди да зърне изражението на лицето му.
Катрин пристъпи към огромната каменна камина, която спокойно би побрала петима мъже. Спомни си гордостта, с която Люсиен й бе говорил за замъка. Крал Едуард III го бе подарил на предците му като награда за доблестна служба на короната.
Питаше се какво ли прави той в Лондон и съжали, че му отказа. Вече й липсваше непоносимо и ако беше тръгнала с него, можеше да посети малкия Майкъл. Дори самата мисъл да се върне в „Сейнт Бартоломю“ я смразяваше, но би го сторила заради Майкъл.
Откакто бе напуснала онова място, не минаваше ден, без да се сети за русокосото хлапе. През изминалите дни, когато собственият й живот беше в опасност, нямаше начин да му помогне. Но сега беше свободна — и изпълнена с мрачна решителност.
Макар че момчето бе оцеляло там през първите седем години от живота си, противна й беше мисълта, че расте в такова отблъскващо място. Искаше й се да се обърне към Люсиен за помощ, но след всичко онова, което му бе причинила, не би могла отново да го моли за услуга.
Но не спираше да търси изход и горещо да се моли, че докато намери начин да го измъкне оттам, момчето ще бъде добре.
Мислеше си за Майкъл и се опитваше да изхвърли от съзнанието си Люсиен, да не се пита дали желанието, което бе прочела в очите му снощи, няма да бъде задоволено от някоя друга жена.
Удобно разположен на дивана в обзаведената в бяло и бледолилаво спалня, Люсиен изтегна обутите си крака върху сатенените възглавнички пред себе си. Намираше се в градската къща, която бе наел за Ана Куентин.
За миг Ана се намръщи, после отново топла усмивка озари лицето й.
— Настанете се удобно, милорд. Веднага ще се приготвя.
Очите му обгърнаха съблазнителните извивки на тялото й, дългата бледоруса коса, която се спускаше свободно до кръста й.
— Побързай — отвърна той и отпи от брендито. — Иска ми се да те погледам.
Ана се засмя — дълбок, съблазнителен смях, който галеше ушите на мъжете като чист и сладък мед. За първи път му прозвуча фалшиво.
Той наблюдаваше замислено движенията й, докато изпъваше дългия си, съвършено оформен крак на пейчицата до леглото и събуваше копринения си чорап. Отдавна вече бе свалила шапката и ръкавиците, копринената рокля и кринолина си. Оставаха само корсета, чорапите и жартиерите. А когато смъкнеше и тях, очите му щяха да се къпят в пищните извивки на гърдите й, в храстчето руси косъмчета между краката й. Само мисълта за това вече го възбуждаше. Докато я гледаше как оголва и последния сантиметър от гладката си плът, членът му се размърда неспокойно в панталона.