Разбира се, Уини се досещаше за причината. Люсиен беше нормален, жизнен мъж, женен за млада и красива съпруга. Искаше да се люби с нея.
Проблемът беше, че той самият отказваше.
Уини отпусна тежката кадифена завеса и решително се обърна. Трябваше незабавно да поговори с него, да се опита да налее малко ум в упоритата му глава. Тя излезе от спалнята си и се спусна по стълбите. Почти бе стигнала до входната врата, когато тя се отвори и вътре влезе Натаниел Уитли.
Уини спря и се загледа в грациозните му движения, докато сваляше триъгълната си шапка и я подаваше на лакея.
Когато вдигна очи, той я видя и се усмихна.
— Лейди Бекфорд. Радвам се да ви видя отново.
— Изглеждате чудесно, Натаниел. — И невероятно привлекателен, помисли си тя, с тези сребристи нишки в косите с цвят на узряло кафе. Очите му проблясваха в същия топъл син цвят, каквито ги помнеше, но сега в ъгълчетата им се бяха врязали тънки бръчици, причинени от смеха и възрастта. А беше такъв сериозен младеж. Питаше се дали зрелият вече мъж се е научил да открива смешното в живота.
— Дойдох да се видя с племенника ви. Започнах процедурата по освобождаване наследството на лейди Катрин. Надявам се, че маркизът ме очаква.
— Видях го да се прибира от езда. Ще изпратя Рийвс да го повика. А междувременно защо не го изчакате в кабинета му?
Натаниел се поклони леко и Уини го поведе по коридора. Щом влязоха в облицования с дърво кабинет, ухаещ на кожа и свещи, тя позвъни и поръча чай.
— Люсиен ще дойде всеки момент. Настанете се удобно.
Тя се насочи към вратата, но гласът му я спря.
— Дали ще имате нещо против да ми правите компания, докато маркизът дойде?
Лицето й се обля в руменина. Не биваше да остава. Нат Уитни бе твърде привлекателен.
— Добре — чу се да произнася и вътрешно потръпна. Нат я изчака да се настани на дивана, после седна срещу нея в дълбокото кожено кресло.
— Колко време мина, Уини? По мои изчисления, близо двадесет години.
Почти двадесет и една, помисли си тя. Никога нямаше да забрави последната им среща — деня, в който баща й отхвърли предложението му за брак и й нареди да се омъжи за Ричард Девит, състоятелен благородник, далеч по-подходящ за дъщеря на един маркиз.
— Струва ми се цяла вечност. Бяхме толкова млади.
— Ти все още си млада, Уини. Приличаш повече на момиче, отколкото на зряла жена. — Уини извърна очи. Опитваше се да не се ласкае от думите му, да не изглежда твърде нервна в неговите очи. Погледът му, съсредоточен върху нея, бе топъл и напрегнат. Този поглед я правеше неспокойна, искаше й се да хукне и да избяга от тази стая.
Този поглед я връщаше в миналото, когато беше наивна хлапачка и си мислеше, че е влюбена в него. Двадесет години по-късно тази топли сини очи продължаваха да я хвърлят в трепет, извикваха същия сладък копнеж в душата й, сякаш още бе онова момиче.
Чаят пристигна, но не и Люсиен.
— Мислех си за теб — изрече меко Нат. — Всъщност почти не съм мислил за друго от последния път, когато идвах тук.
Уини трепна и разля глътка чай, докато поставяше чашата си върху чинийката.
— Както сам отбеляза, не бяхме се виждали от доста години. Естествено е да изпитваш известно любопитство.
Нат смръщи вежди и остави чашата си върху масата. Уини неволно забеляза силните му рамене, които изпъваха кафявия му фрак.
— Не точно това имах предвид — отвърна той.
Лицето й отново пламна. Разговорът започваше да става неприличен.
— Какво тогава имаш предвид, Нат? — Надяваше се, че не го е разбрала правилно. В годините на своята младост двамата си мислеха, че са влюбени. Но това беше преди много време. После той се бе оженил за Ема Хансън. Имаха поне три големи деца, а може би и внуци.
— Искам да кажа, че бих се радвал да се срещаме по-често. Съзнавам, че те сварвам неподготвена за подобно предложение. Сигурен съм, че това ще ти се стори странно, но…
Уини рязко се изправи, лицето й гореше от гняв.
— Вие надминавате себе си, мистър Уитли. Знам, че преди време означавахме много един за друг, но това беше отдавна. — Преди и двамата да обвържем живота си с други. — Ако смятате, че желая да имам връзка с… с вас, страшно много грешите.
Нат стисна зъби и отсечено тръсна глава.
— В такъв случай ви моля за извинение, милейди. Съжалявам, ако съм ви оскърбил. — Но съвсем не изглеждаше гузен, а по-скоро разгневен.
Уини не обърна внимание на чувствата, които пораждаха у нея тези обвиняващи сини очи.
— Приятен ден, мистър Уитли. Ако ме извините, има неща, които трябва да свърша незабавно. — Уини решително напусна стаята и затвори вратата след себе си. Някаква тежест притискаше гърдите й. Винаги бе смятала Нат за човек с изключително висок морал. Или поне такъв го помнеше.