Жената се усмихна.
— Ще му предам, милорд.
Люсиен кимна за довиждане и се метна на седлото. Изкачи хълма и се насочи обратно към замъка. Докато препускаше през полето, слънцето топлеше гърба му, но дърветата в гората го засенчиха и стана хладно. Конят му следваше извивките на пътеката и навлизаше все по-навътре в гората. Изведнъж очите му зърнаха червена купчинка сред дърветата.
Обхвана го тревога. Той пришпори коня в галоп по неравната следа. Минути по-късно видя Катрин, просната сред купчина червено кадифе. Малката й кокетна шапчица се търкаляше няколко крачки встрани. Очите й бяха затворени и нямаше следа от коняря или от кестенявата й кобила.
Сърцето му ускори ритъма си. Той скочи в движение от жребеца си и се втурна към мястото, където до едно паднало дърво лежеше Катрин. Беше грижливо покрита с наметалото си, но земята под нея бе студена и тялото й се тресеше от студ. При звука от забързаните му стъпки очите й бавно се отвориха.
— Катрин! За бога, какво се е случило?
Тя храбро се усмихна.
— Вината е моя. Надбягвахме се. Не видях навреме един клон. Изкара ми въздуха и изплаши до смърт милия Джоуи. Пратих го в замъка да повика помощ.
Той свали кожените си ръкавици и коленичи до нея.
— По дяволите, сигурно знаеш, че е неразумно да се надбягваш с някого на подобно място. Много е опасно.
Бледността се отдръпна от лицето й и бузите й поруменяха.
— Знам. Просто се забавлявахме.
Бодна го някакво непознато досега чувство. Катрин се забавляваше, като се надбягваше с коняря, не с него. Той, Люсиен, й беше съпруг, но не се ползваше от нито едно удоволствие, което вървеше редом с тази съмнителна титла. Объркан от неканената мисъл, маркизът побърза да я зарови в дълбините на съзнанието си.
— Да видим дали няма нещо счупено.
— Не мисля, но ударих ребрата си доста силно. И сигурно съм си навехнала глезена.
Люсиен внимателно опипа една по една ръцете й. Търсеше някакво видимо разкъсване или следи от фрактура. После притисна леко ребрата й, с което извика сподавен стон от устните й.
— Може да си пукнала някое ребро. По-добре да изчакаме колата, преди да се опитаме да те раздвижим.
— Сигурно само съм се натъртила. Не ме болят достатъчно, за да има нещо счупено.
Маркизът кимна с надеждата да се окаже права. Едва ли имаше много жени, които да разбират толкова от счупени ребра. Опитваше се да не мисли колко крехко е тялото й на допир и да отдръпне ръцете си, преди да докосне малките й, примамливи гърди.
— Да погледнем и този глезен.
Той посегна към ръба на тежката й кадифена рокля, повдигна я, после запретна до коленете й и няколко пласта фусти. Правеше всичко по силите си да не обръща внимание на дантелените й жартиери и бели копринени чорапи.
— Левият е — каза му тя без следа от свян, така типичен за жените в подобно положение. Той развърза кожените й боти за езда, внимателно изтегли лявата от крака й и не пропусна да забележи красиво изваяния й крак, обут в копринен чорап.
— Лошо е наранен. — Маркизът раздвижи внимателно глезена й, предпазлив да не я нарани. — Не мисля, че е счупен.
В далечината се дочу тракане на колелета. Отпред седяха леля Уини и Бени Тейлър, а Джоуи Хемптън, конярят на Катрин, яздеше след тях.
— Люсиен! — Леля Уини скочи на крака толкова рязко, че едва не падна от каруцата. — Слава богу, че си тук. Как е тя? Добре ли е? — Най-после колата спря и Люсиен й подаде ръка да слезе.
— Ребрата й са натъртени и глезенът й е навехнат. Трябва да извикаме доктор Фредерик веднага щом се доберем до замъка.
Катрин се опита да се повдигне, но простена от болка и отново се отпусна на земята.
— Нямам нужда от лекар. Ако завиеш глезена ми в малко сняг и не го движа известно време, след ден-два ще се оправи. А когато се приберем вкъщи, ще превържем ребрата ми.
Люсиен смръщи вежди.
— „Лекарю, излекувай първо себе си“. Ако това е целта ти, ще ти се наложи да размислиш.
— „Бог лекува, а докторът прибира възнаграждението“ — отвърна му заядливо тя. — Повярвай ми, ще се оправя.
Устните му се извиха в усмивка. Не можа да се сдържи. Тя просто бе една непокорна малка палавница.
— Ти си моя съпруга и докато това е факт, аз нося отговорност за теб. Следователно ще правиш каквото ти казвам.
Катрин не се опита да спори, само нацупи плътните си устни и му позволи да я повдигне. Ръцете й се плъзнаха около врата му и в следващия миг очите й срещнаха неговите. Нещо сякаш премина между тях, нищо горещо и необяснимо, което нямаше нищо общо с нейното нараняване, а по-скоро с последния път, когато я бе държал по този начин — онази вечер в хижата, когато смяташе да я положи на дивана и много бавно да похити красивото й тяло.