Джейсън се усмихна и отпи от брендито си.
— Доколкото разбирам, дамата притежава интересни качества.
— Така е, признавам.
— И все пак си твърдо решен да анулираш брака.
Люсиен помести една от пешките си с две полета напред.
— Ние двамата никак не си подхождаме.
Джейсън контрира хода му със скок на единия от конете си.
— Ти я желаеш — пророни небрежно той. — Виждам го в очите ти всеки път, когато я погледнеш.
Погледът на Люсиен срещна неговия през масата и дъската за шах.
— Тази жена ме измами. Направи ме на глупак в очите на половин Англия. Нима вярваш, че мога да забравя всичко това?
— Била е отчаяна. Вероятно, ако беше в нейното положение, и ти щеше да сториш същото.
Люсиен не му отговори, но пръстите му побеляха около черния цар, който умело премести в открилата се пролука.
— Когато се ожених за Велвет и отказах да консумирам брака, ти сам ми каза, че съм глупак. Каза ми още, че ако си бил на мое място, жена ми щяла да прекарва нощите си в твоето легло. Е, сега аз ти казвам същото.
Люсиен присви гневно устни.
— Тази жена ме предаде, по дяволите. От всичко, което знам за нея изглежда, че тя наистина е луда. За бога, човече, та тя е избягала от лудница!
Сподавен стон откъм вратата накара двамата мъже да се обърнат почти едновременно. На прага стоеше Катрин, загърната в синьо вълнено одеяло, с разпуснати по раменете коси. Цялата трепереше, а лицето й бе бяло като свещта, която държеше в ръцете си.
— Катрин! — Люсиен се изправи толкова рязко, че дъската за шах подскочи и във всички посоки се разхвърчаха черни и бели фигурки. Той изруга несръчността си и се спусна към вратата. Когато я стигна обаче, Катрин вече бе избягала и по коридора отекваше звукът от забързаните й стъпки.
— Катрин! — Люсиен усили крачката си. Звукът от тежките му обувки кънтеше в притихналите коридори на замъка.
Когато шумът от стъпките им се отдалечи, Джейсън въздъхна и бавно стана от стола. Очевидно играта на шах бе приключила. Челото му се смръщи при мисълта за хубавичкото лице на Катрин, обхванато от ужас, и предстоящия сблъсък между двамата. Той прекоси бавно помещението и се запъти към изхода, където грамадният Рийвс с непроницаемо изражение му подаде шапката и пелерината.
От горния етаж долетяха оглушителни трясъци, но Рийвс прилежно се правеше, че не ги забелязва. Последният звук, който Джейсън чу на излизане от замъка, бе ударът на якото рамо на приятеля му о вратата на Катрин.
Джейсън се усмихна и се отправи към конюшнята.
— По дяволите, Катрин, пусни ме да вляза! — Люсиен не спираше цветисто да ругае, но това ни най-малко не му помогна. Вратата оставаше плътно затворена и с всеки миг мрачната му решителност нарастваше. Той още веднъж блъсна с все сила вратата и стоманеното резе най-после поддаде, откъсна се от вътрешната рамка и Люсиен връхлетя в стаята.
Катрин ахна от изненада и отстъпи крачка назад. Зелените й очи изглеждаха огромни на фона на бледото лице. Без да погледне счупеното резе, което се търкаляше на парчета по пода, той се спря само за да затвори вратата и продължи с решителни крачки, като хищник, който пристъпва към плячката си. Катрин стоеше на няколко крачки от него, с гордо вирната брадичка и сковано изопнати рамене. На мъждивата светлина от единствената свещ, по лицето й се виждаха влажни следи от сълзи.
Дъхът му секна и нещо болезнено запулсира в гърдите му. Само за миг си спомни всичко, което тази жена бе изстрадала, и се прокле задето отново я бе обидил.
— Прости ми — прошепна той меко, нежно, сякаш тя бе някакво мъничко, ранено животинче, което би се опитало да избяга. — Не исках да кажа това, Катрин. Знаеш, че не исках. Бях ядосан. Чувствам се бесен още от онази нощ в хижата. Ти ме подмами и тази мисъл не спира да ме влудява. Но не мисля това, което казах. Ти не си луда.
Катрин тръсна глава и избърса сълзите от лицето си.
— Но не си съвсем сигурен, нали? Никога… не можеш да си сигурен. — Изглеждаше крехка и уязвима и гърдите му се стегнаха от мъка и жалост.
— Разбира се, че съм сигурен, по дяволите. Ако наистина вярвах, че си луда, никой на този свят не е в състояние да ме застави да се оженя за теб. — Но тя не изглеждаше съвсем убедена и Люсиен за пореден път се прокле за необмислените си думи.
Зелените й очи се вторачиха в лицето му.