Накрая първите лъчи на изгряващия ден погалиха стъклото на прозореца. Мускулите я боляха, но Катрин решително се измъкна от топлите завивки. Облече обикновена бургундскочервена рокля и повика Фани, за да среши и нагласи косата й. После решително се спусна по стълбището. Каквито и проблеми да бе породило безразсъдното им поведение през изминалата нощ, трябваше да ги посрещне с открито лице — и колкото по-рано, толкова по-добре.
С надеждата да срещне Люсиен Катрин влезе в салона, където сервираха закуската. Там обаче бе само леля Уини. Стройната руса жена бе вперила замислен, дори меланхоличен поглед през прозореца и Катрин неволно се запита какви ли мисли я терзаеха.
Но нямаше време да попита. Уини веднага я забеляза и мигът отлетя.
— Мила моя, изглеждаш толкова изморена — загрижено промълви по-възрастната жена. После широко се усмихна. — Е, предполагам, че това трябваше да се очаква, физическите нужди на един млад и силен мъж като моя племенник вероятно биха изтощили всяка нормална жена.
Катрин се изчерви до корените на косата си.
— Откъде… откъде разбра? — Мили боже, дали изглеждаше някак различна? Дали Уини можеше да се досети отнякъде за всички интимни неща, които Люсиен бе вършил с нея?
Уини се засмя.
— За бога, скъпа, когато един мъж разбие вратата на спалнята на някоя жена, едва ли е просто за да си поговорят.
Може би беше така, но имайки предвид как я бе изоставил, вероятно не бе задоволила очакванията му. Може би, ако му бе доставила удоволствие, би пожелал да я люби отново.
Катрин седна на масата срещу леля Уини, а прислужникът й сервира цяла купчина храна, която никога не би съумяла да погълне — яйца на очи, печен фазан, парче сирене и филия прясно изпечен хляб. Катрин се опита да похапне, но храната бе като суха хартия в устата й.
Тя бутна чинията си настрани.
— Имаш ли представа къде е маркизът? — попита с надеждата, че звучи небрежно.
Светлите вежди на Уини се смръщиха.
— Защо? Мислех, че е с теб… поне докато те видях да слизаш. Искаш да кажеш, че не е останал с теб през нощта?
— Не, той… Не.
— О, скъпа. — Уини се усмихна сърдечно, но нито за миг не заблуди Катрин. — Е, предполагам, че е имал някаква важна работа — ранна среща с някой наемник например. Знаеш го какъв е. Всичко трябва да се развива според плана.
Но разгорелите се страсти през изминалата нощ бяха извън плановете му и сигурно сега горчиво съжаляваше. Катрин се опита да преглътне хапка яйце, но храната заседна на гърлото й. Тя отблъсна почти недокоснатата си чиния и остави салфетката си на масата.
— Съжалявам, лельо Уини, но не се чувствам съвсем добре. Сигурна съм, че не е нещо сериозно. Просто… вълнението ми дойде малко в повече.
Уини се усмихна с разбиране.
— Разбира се, мила. Защо не отидеш в стаята си да си починеш? Ще наредя да ти приготвят топла баня, а после можеш да подремнеш. По-късно Фани ще ти донесе нещо за ядене.
Катрин само кимна. Сърцето й сякаш бе празно. Чувстваше се още по-нещастна отпреди. Изглежда, че всеки път, когато се опиташе да постъпи правилно, само влошаваше нещата.
Може да си омъжена за човек, който не те иска, но поне се в безопасност от Дънстън.
Тази мисъл изникна в съзнанието й отнякъде — успокояваща мисъл, защото бе истина. Това малко я поразведри. Вярно беше, че е влюбена в мъж, който не я обича, но поне беше млада, свободна и животът й бе пред нея. Бъдещето я очакваше, имаше свои мечти. Нямаше смисъл да копнее близостта на мъж, който не я желае.
Макар и с огромно усилие на волята, Катрин изправи гордо снага. Нямаше нужда от Люсиен Монтен, за да бъде щастлива. Имаше своите книги, предизвикателствата на своя труд, и вече бе започнала да помага на някои хора в селото. Освен това трябваше да помисли за малкия Майкъл. Каквото и да й струваше, трябваше да го освободи от „Сейнт Бартоломю“.
Катрин изправи рамене. Откакто баща й почина, тя се грижеше сама за себе си. Нямаше нужда от съпруг, освен като претекст пред вуйчо й. Никога не беше искала съпруг. И освен ако след изминалата нощ не носеше дете в утробата си, все още можеха да анулират този брак.
Щом Люсиен не я иска, така да бъде. Измори се да го моли за прошка, да се опитва да се отплати, задето го бе принудила да се оженят. Отсега нататък щеше да стои далече от Люсиен Монтен.
14
Пухкави снежинки танцуваха във въздуха и се топяха в момента, в който докосваха земята. Все пак въздухът, който се прокрадваше през прозорците на таверната, бе мразовит и щипеше кожата като иглички.