— Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че тя те плаши. Катрин е изключително интелигентна, добре образована и страстна по природа. Кара те да изпитваш чувства, които не са ти присъщи, и това те плаши.
— Това е нелепо. Тя дори не е зряла жена, а момиче.
— Тя е смела и пълна с енергия. Притежава силна воля и решителност и никак не се бои от теб. А ти никога не си очаквал това от жената, за която се жениш. Искаше някоя като Алисън Хартман, която да потупаш приятелски по рамото и спокойно да пренебрегваш. С Катрин обаче не можеш да постъпваш така.
— Ти си почти толкова луд, колкото и тя.
Джейсън се ухили.
— Тя съвсем не е луда и ти го знаеш. Трябва да призная, че е малко ексцентрична, но в това няма нищо нередно.
Люсиен повдигна иронично едната си вежда.
— Ексцентрична? Вчера влезе в кабинета ми и ме попита дали не може да си направи лаборатория в старата каменна колиба надолу по потока. Лаборатория, за бога! Тази жена е маркиза Личфийлд, а иска да се прави на лечителка!
Джейсън сърдечно се изкикоти.
— Определено не е твоята свенлива и покорна женичка.
— Мястото на жената е вкъщи — да се грижи за съпруга и децата си, а не да кръстосва страната и да вари билки, половината от които дават ефект, различен от онзи, който е очаквала.
Джейсън отпи от бирата си.
— Позволи ли й да използва колибата?
— Не.
— Тя ми разказа как майка й и сестра й починали от малария и никой не можал да ги спаси. Очевидно това доста я е разтърсило.
Люсиен се облегна с въздишка на стола си.
— Катрин е изстрадала повече, отколкото друга жена би могла да понесе. Не й трябват повече разочарования. А точно това ще се случи, ако се опитва да помага на всеки бездомник в Англия. Надявам се след време да размисли разумно и да престане да си въобразява, че има някаква мисия в живота.
Джейсън вдигна халбата си за наздравица.
— Желая ти късмет, приятелю. Явно ще ти е нужен.
Люсиен не му отговори. Що се отнасяше до него, въпросът с Катрин Грейсън Монтен бе приключен. Вероятно, ако отсега нататък тя се подчиняваше на заповедите му и се придържаше към неговата воля, имаше вероятност да заприличат на нормално семейство.
Или поне така се надяваше. Защото нямаше представа, колко още би могъл да стои далече от леглото й.
— Виждаш ли го? — Холис Уилс стоеше навън, пред осветените прозорци на таверната. Той вдигна яката на дрипавото си вълнено палто, за да се предпази от студа.
— Аха, виждам го. Говори с оня грамаден херцог, дето му е приятел.
— Мили боже, Мюрей, не можем да се оправим с такъв гигант. Та той ще ни размаже на място. — Нисък и набит, Холис обгърна тялото си с ръце, за да се стопли.
Мюрей Тибънс продължи да се взира през прозореца.
— Май няма да се наложи. Херцогът си тръгва. Изглежда, че тъпият маркиз остава.
Холис се ухили и разкри редици от жълти, вонящи зъби.
— Значи е мъртъв.
Мюрей само изръмжа. Беше по-висок от Холис, бивш каруцар. Имаше тънки ръце, силни крака и подло изражение, което му осигуряваше пълен джоб с монети. Той кимна с глава.
— Хайде. Ще го причакаме зад ъгъла. Рано или късно ще трябва да мине оттам, за да си вземе коня.
Холис търкаше зиморничаво ръце. Дебелите му пръсти стърчаха от ръкавиците и се вдървяваха от студа. Той последва Мюрей зад ъгъла на таверната и двамата зачакаха, скрити в плътната сянка.
Не им се наложи да чакат дълго. Звукът от обувки, скърцащи по дебелата снежна покривка, ги извести за нечие приближаване.
— Той е! — прошепна Холис и думите изсвистяха през развалените му зъби.
— Млъквай! — изръмжа предупредително Мюрей. — Искаш да разбере, че сме тук ли? — Те изчакаха маркиза да се приближи. Той зави зад ъгъла и навлезе в тъмната сянка на сградата. В този момент Мюрей излезе от прикритието си и стовари тежка дървена тояга върху тъмната глава на Люсиен.
Личфийлд беше висок мъж, силен и здрав. При удара той залитна и се олюля, но после тръсна рязко глава и юмрукът му се стовари като чук в челюстта на Мюрей. Мъжът отскочи назад и се приземи върху студената, покрита със сняг земя.
Холис реши, че е време да се намеси. Острието на ножа му проблесна на бледата лунна светлина.
— По дяволите! — Маркизът отскочи назад точно навреме и избягна ножа далеч по-пъргаво, отколкото Мюрей бе очаквал. Той се изправи, за да събере сили, и на двамата им се стори, че изведнъж е станал по-висок. Личфийлд се разкрачи, за да балансира по-добре, смъкна шала от врата си и го нави около дланта, за да се предпази от острието на ножа.
— Сега ще си го получиш! — извика Холис и размаха гневно ножа. Маркизът ловко избягваше острието, но Мюрей го нападна изотзад и го халоса с някакво парче желязо. В този момент пред очите му проблесна ножът на Холис, раздра вълненото му палто и бялата памучна риза и начерта кървава диря по мускулестите му гърди.