Люсиен простена от болка и рязко се завъртя, за да се пребори с Мюрей. Двамата се търколиха върху снега като тъмна, боричкаща се топка. Маркизът стовари няколко яростни юмрука на Мюрей, после скочи на крака, за да се изправи лице в лице с Холис, който тъкмо замахваше с ножа и острието се плъзна по ръката му. Остър вик на болка проряза тишината на нощта, а в следващия миг дългият крак на Личфийлд се стрелна към китката на Холис и ножът отлетя в тъмнината.
Мюрей чувстваше пулсираща болка в главата си, устната му беше подпухнала. От носа му бликаше струя тъмночервена кръв. Борейки се за глътка въздух, той се огледа за Холис, но страхливото копеле бе избягало.
Маркизът отстъпи назад и зае поза за поредната атака.
— Ако искаш да си спасиш кожата — пророни той с глас, твърд като стомана, — моментално ще последваш приятеля си.
Мюрей се озъби.
— Как ли пък не! — Никога нямаше да побегне, да позволи някакъв гаден аристократ да се подиграва с него. Докато обикаляше в кръг, без да изпуска от поглед плячката си, той забеляза ножа, който Холис бе изпуснал. Хвърли се към него и го размаха като ловен трофей. — Ще нарежа гладкото ти лице на парчета! И адски ще се забавлявам!
На сребристата лунна светлина, която се прокрадваше между облаците, лицето на Люсиен изглеждаше като издялано от камък. Мюрей навлажни устните си. Ръката, в която държеше ножа, бе подгизнала от лепкава пот. Когато бе приел тази работа, не очакваше жертвата да се окаже такъв опасен противник. Мислеше си, че лесно ще убие копелето и ще спечели другата половина от тлъстата пачка, която му предложиха като възнаграждение.
Но вече не беше толкова сигурен.
— Все още можеш да си тръгнеш жив оттук — каза Личфийлд, с такава несдържана злоба, сякаш, ако Мюрей останеше, смъртта му бе гарантирана. Мюрей отметна тъмния кичур мазна коса от лицето си и продължи да подскача около плячката си.
— Кървиш като заклана свиня — процеди той през зъби. — Нямаш сили да се биеш с мен. Така че първо ще те убия и после ще си вървя.
Устните на маркиза се извиха в ехидна усмивка.
— Аз не мисля така.
Мюрей почувства лепкави струйки пот да се стичат под мишниците му. Виждаше, че маркизът едва движи ранената си ръка, виждаше кръвта, която се стичаше по ръкава на тъмносиньото му палто. И все пак имаше нещо в тъмните очи насреща му, нещо, което му подсказваше, че дори ножът не е в състояние да го спре.
До ушите му достигнаха гласове. Някой бързо се приближаваше. Време беше да си плюе на петите. Мюрей рязко се завъртя и се втурна като обезумял към конюшнята. Зави зад ъгъла, където бе завързан коня му. Бягаше с всички сили, сигурен, че маркизът ще го последва. Нямаше време за губене, затова Мюрей се метна на гърба на коня и заби обувките си между ребрата на животното.
Не се обърна назад, докато не стигна прикритието на дърветата. Там се спря, но само за момент. Не можеше да си прости, задето се бе провалил.
Но парите не бяха изгубени. Имаше още време да си ги изкара. И следващия път гадното благородническо копеле нямаше да се измъкне толкова лесно.
Катрин се надвеси над парапета на стълбището и надникна към входа. Шумът и суетнята долу я бяха накарали да напусне уединението на стаята си. На входната врата стоеше едрогърда жена, облечена в пъстра рокля с ниско изрязано деколте и престилка, каквато носеха момичетата в хановете. Зад нея двама мъже почти носеха на ръце трети.
Катрин простена от изненада, когато осъзна кой е раненият човек.
— Люсиен! О, мили боже! — Тя мигновено сграбчи полите на роклята си и се втурна надолу по стълбите. — Какво се е случило? Зле ли е ранен? Можете ли да го качите горе? — Тя се обърна припряно към иконома. — Рийвс, незабавно извикай лекар!
— Вече го сторих, милейди.
Точно тогава Люсиен простена и клепачите му бавно се повдигнаха. Единият от тях бе толкова подут, че окото му остана почти затворено. Устните му кървяха.
— Добре съм — продума той с глас, изпълнен с болка. — Натъкнах се на малък проблем пред таверната.
— Двамата с Марта го намерихме в безсъзнание пред конюшнята — намести се закръглената жена с руса коса. — Загубил е доста кръв, милейди. Най-добре е да го отведем в леглото.
— Да, да, разбира се. Последвайте ме. — Те се изкачиха след нея по стълбите. Люсиен упорито се опитваше да се справя сам със стъпалата, но през повечето време двамата мъже просто го влачеха със себе си. Единият му ръкав бе обилно напоен с кръв и Катрин едва потисна внезапно обзелия я страх.