— Ако не бях сигурен, че адски ще боли, повече от всичко бих се радвал лично да свалиш дрехите ми.
Нещо трепна у нея и й напомни онази нощ, в която двамата се любиха. Това бе първият сексуален намек, който й отправяше оттогава. И понеже Катрин бе сигурна, че тогава го е разочаровала, предпочете да го подмине с мълчание.
— Може би трябва да повикам камериера ти. Той ще ми помогне да те повдигна.
— Аз не съм инвалид, Катрин. Просто имам някаква драскотина върху рамото си. И ако ми помогнеш съвсем малко, мога и сам да съблека проклетото палто.
Катрин не се възпротиви, въпреки че раната съвсем не беше „някаква драскотина“. Засега й бе достатъчно, че й позволява да се грижи за него. Тя се наведе и развърза парцала, който бе увила около ръката му, после плъзна ръка по гърба му и му помогна да се изправи. Отне им доста време, но накрая успяха да свалят мръсното палто и раздраната риза. Гол до кръста, Люсиен отново се отпусна на леглото, а раната на ръката му кървеше обилно.
Катрин прехапа устни, за да се успокои. Обикновено не изпитваше нервност в подобни случаи, но този път беше различно. Кръвта, която се стичаше на струйка по чаршафите, беше на Люсиен и тя не можеше да понесе мисълта, че той изпитва болка. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да прикрие треперенето на ръцете си. Тя взе парче чист плат, потопи го в горещата вода и внимателно почисти раната. После посегна към иглата и конеца, които си бе приготвила, и приседна до него на леглото.
— Знаеш, че ще боли, нали?
— Просто прави каквото трябва.
Тя си пое дълбоко дъх и съсредоточи цялото си внимание върху предстоящата работа. Въпреки че Люсиен не се помръдна и дори не трепна, всеки път, когато забиваше иглата в плътта му, изпитваше болката му като своя.
— Почти свърших.
— Хубава новина.
Катрин потисна усмивката си.
— Още един бод и си готов.
Когато и това беше свършено, Катрин почисти раната на гърдите му, намаза и двете места с мехлем, поръси ръката му с прах от ранилист и го превърза.
Накрая му се усмихна, а сърцето й преливаше от тревога и любов. Дълго време се беше борила с чувствата си, но тази вечер, когато го видя ранен, разбра, че го обича повече отколкото е предполагала. Може би двамата никак не си подхождаха, но тя го обичаше от цялата си душа. И може би беше глупачка, но не беше в състояние да го промени.
— Беше изключително смел — каза му и приглади кичур от чупливата му черна коса. — Гордея се с теб. — Сега, след като се бе погрижила за раните му, Катрин се зае да му свали ботушите и чорапите.
Бричът обаче я смути. Дори само мисълта за онова, което се криеше под дрехите, й напомняше за страстната им нощ, за приказното усещане да го чувства вътре в себе си. По тялото й плъзна приятна топлина.
Катрин навлажни устните си, които внезапно почувства пресъхнали като пудрата, с която бе посипала раната му.
— Смятам да оставя другото на камериера — промълви тя, опитвайки се да не си го представя гол, да потисне издайническата топлина, която плъзна по лицето й.
— Ще го повикам след минута — отвърна Люсиен и вдигна здравата си ръка, за да помилва лицето й. — Изглеждаш не по-малко изморена, отколкото се чувствам аз. Защо не легнеш при мен за малко?
Беше странно колко много й се искаше да го послуша.
— Не бива. Трябва да се съблечеш и да поспиш. А на сутринта ще ми разкажеш какво се случи. — И може би ще събера смелост да те попитам за онази русокоса жена.
— Ще спя по-добре, ако останеш… поне за малко.
Тя приглади назад косата му.
— Добре — отвърна меко Катрин. — Ще остана. Но само за малко.
Тя легна до него под бледосиния балдахин, а Люсиен я притегли към себе си. Отпусна глава на рамото му и почувства ръката му да се свива около нея. Трябваше да стане, да извика Холкомб и да го настани удобно за сън. Вместо това остана да лежи до него, поглъщайки жадно топлината на кожата му, лекия аромат на кожа и тютюн. С всяко издигане на гърдите му се опиваше от силата на мускулите му.
Обичаше този човек. Но онази единствена нощ на ласки и страст не променяше нищо. След по-малко от година бракът им щеше да бъде анулиран. Така беше правилно да постъпят.
Сърцето на Катрин болезнено се сви. Надяваше се само, че когато му дойдеше времето, щеше да намери смелостта да си тръгне завинаги от него.
15
Коледа вече чукаше на вратите им. До вечерта, когато трябваше да отидат на тържеството в Карлайл Хол, Катрин почти бе престанала да се притеснява за Люсиен. Въпреки че окото му все още беше насинено, ъгълчето на устните му подпухнало, а ръката му висеше на превръзка през рамото, маркизът започваше да прилича на себе си.