— Всичко е наред. — Гласът на маркиза прозвуча необичайно топло. — Леля ми е права. Имате нужда от сили.
Катрин погледна яйцата в наполовина опразнената си чиния, после сочното парче печена яребица и отново почувства прилив на животински глад. Тя сложи в устата си още една хапка, после втора, като внимаваше този път да се храни по-бавно, както се очакваше от една дама. Не спря, докато не изяде и последната троха в чинията си.
— Още? — попита маркизът.
Катрин поклати глава.
— Благодаря, мисля че вече погълнах достатъчно храна.
— Чудесно — каза лейди Бекфорд. — В такъв случай нека се разходим в градината. Така ще имате възможност да ми разкажете всичко за себе си.
Катрин почувства как стомахът й се свива застрашително. Мили боже, да се разхожда с тази жена и да й разказва подробности за себе си, бе последното нещо, което би си пожелала. Трябваше да лъже отново и отново, а не й се искаше. Тя преглътна тежката буца, заседнала на гърлото й. Вероятно всичко щеше да мине добре. Вероятно, ако се придържаше близко до истината… предишната вечер това бе дало резултат.
Въпреки че сърцето й се блъскаше лудо в гърдите, тя се насили да се усмихне.
— Би било прекрасно.
— В този замък има много хубави градини. Вероятно маркиз Личфийлд ще се присъедини към нас.
Маркизът се усмихна учтиво, стана и последователно им подаде ръка да се изправят.
— Съжалявам, дами, нека оставим за някой друг път. Опасявам се, че трябва да свърша някои неща. — Погледът му се плъзна към Катрин и сякаш се задържа по-дълго на устните й. — Приятна разходка, мис Грей.
Катрин несъзнателно навлажни устни, сърцето й потрепваше по странен начин.
— Благодаря, милорд. Със сигурност ще ми бъде приятно.
Когато няколко часа по-късно се върнаха в къщата, напрежението от последните дни беше съвсем забравено и за пръв път от месеци насам Катрин се смееше от сърце. Лейди Бекфорд се отнасяше към нея като към стара приятелка и настояваше тя да я нарича лельо Уини, както племенника й. Беше й разказала за съпруга си, когото загубила преди две години. При споменаването на името му очите й се изпълваха със сълзи.
Катрин също се бе разплакала. През цялото време се бе опитвала да не говори за себе си, внимаваше да не изпада в подробности, но въпросите относно семейството й насочиха разговора към нейните майка и сестра, които бяха починали преди десет години, а това я наведе на мисли за злонамерения й настойник, вуйчо Дъглас, и ужасната година в „Сейнт Бартоломю“. И тогава сълзите рукнаха по лицето й, а лейди Бекфорд съчувствено я прегърна, убедена че плаче за ужасите, изживени след нейното отвличане.
Всъщност това нямаше значение. На Катрин й беше приятна нежната загриженост на другата жена и, когато се прибраха в къщата, двете вече бяха приятелки.
Дните се нижеха неусетно. С маркиза обикновено се засичаха на обяд или вечеря, но повечето си време Катрин прекарваше сама или с леля Уини. Както бе отбелязала лейди Бекфорд, градините на замъка бяха великолепни и тя се опитваше да остава там възможно по-дълго.
Замъкът имаше и огромна библиотека и както винаги Катрин бе погълната от пленителния свят на книгите. Обичаше да чете поезия, романи, а особено запалена беше по философи като Сократ, Платон, Аристотел, Декарт. А един ден откри цял рафт с медицинска литература — книги за лечение и билки — и оттогава прекарваше всяка свободна минута, приведена над дебелите томове.
Именно там я откри маркизът на четвъртия ден от престоя й в замъка. Веднага щом зърна силуета му в рамката на вратата, тя затвори припряно книгата, която четеше, пъхна я в гънките на полите си и отвори друга.
Когато видя заглавието на четивото й, Личфийлд изглеждаше озадачен. Черните му вежди се извиха в недоумение.
— Четете труда на Декарт за произхода на човека? Рядко се среща жена, която да проявява интерес към подобна материя.
Катрин вдигна рамене.
— Винаги съм се интересувала от философия. Платон казва: „Който не се стреми към познанието, не заслужава да живее“.
Той се усмихна.
— „Има само едно добро — познанието, и само едно зло — невежеството“.
— Сократ — добави вещо тя и също се усмихна. — Той казва също: „Единственото, което знам е, че нищо не знам“.
При думите й маркизът се разсмя. Има приятен смях, помисли си тя — не дрезгав, а дълбок и мелодичен. И добре премерен, сякаш го използваше само по собствена преценка.
— А коя е другата книга, която четете?
Внезапно я обхвана напрежение.
— Каква… Каква книга?
— Онази, която скрихте в полите си. Защо не си признаете, мис Грей? В моята библиотека има твърде малко книги, които бих нарекъл неподходящи за една млада дама, но каквото и да четете, едва ли бих се шокирал от заглавието.