Люсиен обгърна краста й, притегли я към себе си и нежно целуна косата й.
— Сега си свободна. Тази вечер заедно ще създадем нови спомени. Щастливи при това.
— Люсиен е прав — намеси се решително Велвет. — Тази вечер ще празнуваме една щастлива Коледа. — Домакинята изглеждаше невероятно красива с леко напудрената си огнена коса и крехка фигурка, облечена с копринена рокля с цвят на кехлибар, която подчертаваше златистия оттенък на кафявите й очи.
Катрин тайничко избърса една сълза.
— Ти си истинска приятелка, Велвет Сенклер.
Велвет стисна окуражително ръката й.
— Щастлива съм, че имам приятелка като теб. А сега върви при гостите. Децата отдавна искат да видят съпругата на вуйчо Люсиен.
И Катрин нямаше търпение да ги види.
С последна сърдечна усмивка Велвет се върна при съпруга си и задълженията си на домакиня. Люсиен и Катрин бяха отведени в дъбовата стая — огромен салон в дъното на къщата, облицован с дърво. Краката й потъваха в меките персийски килими. Таванът бе покрит с кръстосани дъбови греди, а стените — украсени с изящни червени шарки.
Очевидно избрана за случая заради топлата и непринудена обстановка, стаята бе сполучливо декорирана с клонки чемшир и имел, а в камината огромен бъдник очакваше да бъде запален.
В момента, в който влязоха в стаята, скочи да ги поздрави мъничко момче, облечено в модерните за сезона френски одежди — дълги до коленете панталонки от кралскосиньо кадифе и подходящ син кадифен фрак. Александър Джейсън Сенклер, ярко копие на баща си със своята гъста коса с цвят на кафе и наситеносини очи, се наведе пред тях в официален поклон.
После се ухили.
— Вуйчо Люсиен! Надявах се да дойдеш! — Люсиен коленичи пред момчето и го притисна в прегръдките си.
— Нали е Коледа? Разбира се, че ще дойда.
В този момент доприпка и малката Мери Джейн, облечена в бледорозова копринена рокля. Косата й беше огненочервена, много по-ярка от тази на майка й. Тя извади пръстчето от розовите си устенца и ги изви в неустоима усмивка. Люсиен я целуна по бузата и й представи Катрин.
— Алекс и Мери, това е новата ви леля, Катрин.
Катрин рязко се обърна към него. Очите й се разшириха от изненада. За него, който бе близък и дългогодишен приятел на семейството, бе нормално да се чувства като техен роднина. Но след по-малко от година тя щеше да напусне Касъл Ранинг. Едва ли беше добре децата да се привързват към нея.
Маркизът се усмихна.
— Кажи им нещо, скъпа. Ще ги изплашиш, ако продължиш да зяпаш така.
Ласкавото обръщение отново напълни очите й със сълзи. Тя се наведе и пое малките ръчички на децата в своята.
— Радвам се да ви видя и двамата. Вуйчо ви Люсиен много ми е разказвал за вас. Сигурна съм, че скоро ще станем големи приятели.
Александър се изкикоти и обърна към нея сините си, пълни с възхищение очи, и Катрин мигом се влюби в него.
— Точно като баща си — каза Люсиен, сякаш разчете мислите по лицето й. — Само на четири години е, а вече всяка жена, която го види, е безнадеждно влюбена в него.
Точно като теб, помисли си Катрин, която не пропусна да забележи жените наоколо, втренчили поглед в маркиза, сякаш е сочна хапка месо. Изпод спуснатите си ресници Катрин се взираше в притегателния му профил, във възхитителните извивки на лицето му. Да, тази вечер определено имаше нещо различно у него. Нещо се бе променило, когато я видя на стълбите в дома си.
Вероятно всичко се дължеше само на празничната вечер и нямаше нищо общо с техните отношения. Но погледът му се спираше на нея отново и отново и тя не можеше да потисне сладкия трепет, който се надигаше в стомаха й.
Някой дръпна полата й и Катрин веднага сведе поглед надолу.
— Аз съм почти на три — пророни с тъничкото си гласче Мери Джейн и вдигна две от пухкавите си малки пръстчета.
Катрин се засмя и топло я прегърна.
— Браво, малка моя, но не бързай да пораснеш. Времето и бездруго тече твърде бързо.
Мери само се усмихна и побягна да настигне брат си. Катрин ги последва сред гостите и съзнанието й се върна към едно друго дете — малко по-голямо, русокосо и синеоко, което прекарваше самотна Коледа сред пациентите на „Сейнт Бартоломю“.
Тя прехапа устни. Искаше й се да говори с Люсиен и да го помоли за помощ, но същевременно се боеше от отказа му.
— Защо отново се мръщиш, любима? Изглеждаш далеч по-красива, когато си усмихната. — Той повдигна брадичката й с ръка. — Забрави, Катрин. Тази вечер принадлежи на бъдещето, не на миналото.
Тя преглътна мъчително и кимна. Знаеше, че е прав. Утре отново щеше да се бори с проблемите. Тази вечер беше Коледа и трябваше да се забавлява.